Доокомплектоване на маратонския ‘пакет’ Седемте Рилски езера – 2 години по-късно

Парадоксално или не, поредната моя езерна одисея започна да се заражда в онзи бурен четвъртък, 11 авг., когато внезапно ни връхлетя жестока есенна вълна (за щастие еднодневна), придружена с напоителни порои и леден северен вятър. Та тръгваме рано сутринта от морето към Трявна, за да оставим майка ми и Искрен за седмица в Божковци на чист въздух, а аз да се насоча към по-големи надморски височини и екстремни за все още малкия ми син маршрути…Още като наближихме Стара Планина, заръсиха първите дъждове, но с навлизане в Хаинбоаз настана някакъв кошмар – пътят през прохода едва се виждаше от внезапното смрачаване и пелените вода, които се стичаха от всички страни като разпенена завеса. И двете катастрофи, които станаха за отрицателно време при стръмните завои на хлъзгавата настилка, засипана на места с внезапно отронили се скални късове от необезопасените участъци, бяха в нашето платно (трябва да призная, че поддържащите пътя бяха изпратили скоропостижно работници да изринат изсипалите се на шосето камъни с лопата, но междувременно потокът коли и камиони не секваше и бе чист шанс кой ще изтегли късата клечка). По принцип не се шашкам от подобни ситуации – адреналинът се покачва: когато си със здрава кола като Тойотата и сигурен шофьор до себе си като Юри, тръпката е даже приятна, но щом детето е с мен, възприятията се променят и още първият инцидент с поднесла кола, която се бе завъртяла в канавката пред нас, ме изправи на нокти. Кошмарът бе малко по-надолу: тир от насрещното платно се бе натъкнал на все още неприбраните от асфалта камънаци и се бе обърнал на една страна в нашето буквално няколко минути преди да минем оттам… Доста по-нататък срещнахме пътна помощ и полицията, които тепърва тръгваха някъде от Гурково или от по-близка община, а на мен просто не ми се мислеше ако това чудовище ни бе връхлетяло изневиделица, колкото и предпазливо да карахме, извивайки няколкотонното си туловище в нашата лента…

Слава Богу всичко приключи благополучно и още щом се насочихме към Вонеща вода след най-дългото българско село – Пчелиново, простиращо се 8 километра из Балкана, дъждът поотслабна. След отбивката за Трявна пътят започна да криволичи все повече, паралелно с изкачването към планинските махали, та на Искрен му прилоша малко, но това бе единственото, което можеше да наруши приятната екскурзия, ако не бяхме пристигнали горе сравнително бързо. За отбелязване е, че и в най-топлата част на ранния тревненски следобед температурата не можа да се качи повече от 12 градуса, но, както ми разказаха, още на другия ден времето се бе нормализирало. Малко съжалих впоследствие, че не сме ги оставили още по-нависоко при екопътеките вдън гори тилилейски – предлагаха се вили и в Бъзовец, и в Кръстец, но така пък градчето им бе на 3 км., та да не са съвсем далеч от цивилизацията при нужда. Към 4 следобед аз се метнах на буса за София и се насладих на вече хубавото време и разкошните гледки по автомагистрала Хемус (обикновено навлизам в столицата през Тракия). Пренощувах в квартирата, която ми предстоеше да напусна и на другата сутрин в 6 потеглихме към автогара Юг, а оттам – с първата маршрутка за Самоков, където направихме връзката за Мальовица в 8.15. В 9 поехме към хижата и понеже бе невероятно свежо и прохладно след пороите от предната нощ и все още неизпарилата се роса, съкратихме едночасовото разстояние от ЦПШ-то до хижата наполовина. Тъкмо имаше повече време за кафенце и почивка сред разкошните надвиснали скали и обрасли в борове хълмове околовръст, на които така и не можех да се нагледам. Слънцето на планината обаче не се помайва и когато поехме нагоре към 10ч., вече започна да напича здраво – свалих си жилетката и я вързах на кръста, а непромокаемото ми яке стана само излишен баласт.

При едни от първите снимки на скалите си свалих жилетката край един голям камък (даже на най-първото фото съм още с нея) и докато инвентаризирах останалите такъми, така и не се сетих повече за нея: беше си изпълнила функцията да ме стопли, та явно не можех да я мисля повече…Здраве да е, катерачите считат подобни символични приношения за кадемлийски, а и тъкмо ще имам стимул да се върна скоро отново на същото място (ако успея да го открия), за да си я потърся :). Поразкърших се и след пресичането на морените над реката, а на някои места направо през самата обкръжена от клекове вода, нещата се изясниха и смело можеше да се импровизира без риск от изгубване. Разкатерването продължи дълго, понеже тази година почти не бях тренирала, но, слава Богу, този път не се очертаваха сериозни здравословни проблеми. Почти всичко през този чуден петък бе прекрасно: времето – топличко, но без да е дразнеща жега, слънцето – ярко, но без да изгаря, въздухът – кристално ясен и прозрачен, небето – наситено синьо, както и лазурните езерни води, в които то се отразяваше заедно с Мальовишките гърбици. Благодарение на това изчистване на хоризонта видимостта дори и на близо три хиляди метра височина бе невероятно добра, което за Елени връх, Злия зъб и Мальовица си е истинска рядкост и нямаше как да не се възползваме от удалата ни се възможност и да изкачим върховете така, както ние си знаем.

Специално Мальовица я обходих и изкатерих почти от всички посоки и денят щеше да се запомни само с хубави неща, ако нямаше едно-две недоразумения в компанията, в резултат на което се скарахме с партньора, с когото бяхме тандем и накрая поех соло по стръмнините…на такава височина това не е най-разумното нещо, но какво да се прави…Приключението завърши съвсем безпроблемно, като се изключи окончателния разрив на автогарата в Самоков, след който ми стана ясно, че ще прекарам останалата част от екстремната си почивка сама, или по-скоро със София в Горни Окол, а великата Рилска пустош щях да си кръстосвам без допълнителни ‘екстри’…Та така започна неделното ми маратонско обхождане на Езерата от вече познатия ми разклон за хижа Вада, където маршрутката ме хвърли към 8.50 – този път нямаше никой друг от колата по моя маршрут и като разбра, че планирам да се прибирам със същото возило в 17.10, шофьорът Данчо ме предупреди строго още в 17ч. да съм на разклона. Обещах, че доколкото зависи от мен, ще бъде така и поех по пътя, все още изпълнена със сили и утринна бодрост и не твърде загрижена за точността. За мен бе важно, че изпълнявах предварителния си замисъл, макар и знаейки, че човекът, с когото имах уговорка за неделно качване по същия път, няма да дойде; можех да оставя изкачването за по-спокойния откъм тълпи туристи понеделник, но не обичах да скършвам думата си на две, каквото и да става…

И така поех по изключително живописния път към хижата, обрасъл и от двете страни в лески, коприва и най-важното за мен – диви ягоди и малини. Къпините и малинаците тук-там още не бяха узрели, но колкото повече напредвах, толкова по-отрупани в плод бяха храсталаците - нямаше как да издържа на изкушението - спирах все по-често и хапвах от ароматните, макар и не съвсем сладки плодове до насита. Единствено в съседство с копривата най-сочните и вкусни плодчета не бяха пипнати и се заех внимателно да ги обирам, причинявайки си само едно-две ожулвания, с които трябваше да внимавам, като се има предвид колко съм алергична…Накрая се забавих значително, въпреки доброто темпо на придвижване нагоре – вместо за близо час, взех 4-те километра до Вада за час и половина и единствено повтаряйки си формулата ГГЗ (малко е нецензурна – трибуквената думичка с първото „г” няма да я пиша, а продължението е „глава затрива”), успях да се откъсна от все по-зрелите малини. Ягодките бяха кът и реших да си ги оставя за десерт на връщане - ако всичко мине добре и разпределя правилно времето си, което, доколкото се познавах като способности за ориентация, беше малко съмнително…Набързо се поизмих на хижата, попълних запасите от вода: беше лунната диета, така че освен вече натежалите в стомаха ми кило малини, носех още толкова джанки и диви ябълки в раницата за из път.

Насочих се към поточето с Дъновистки кът край дървеното мостче, откъдето тръгваха и двете пътеки към Езерата, щракнах природозащитните табелки със светкавица, защото навлизах в гората и нямаше как иначе, и се насочих към припокриващата се в синьо и червено маркировка. Червената пътека минаваше през Сапаревската вада и х. Ловна, така че реших да я избегна на всяка цена и да се покатеря по отбягваната от мнозина даже само заради името Душевадка, маркирана в синьо (все още не бях ползвала картата и съдех по беглите ми спомени от 2009, когато я бях пробягала надолу с неистови усилия за час и половина). Даваха време за изкачването й три часа, но аз не се задъхвах толкова нагоре, така че без почивки се надявах да го съкратя поне малко, за да компенсирам изгубения половин час в ядене на плодове на корем преди Вада. Втурнах се нагоре по издълбаните от пороите песъчливи улеи и докато се възмущавах на коловозите, изорани от превозни средства, УАЗ-ката на хижа Ловна ме размина с гръм и трясък. Забавянето обаче си струваше – като поспрях за миг край пътя, забелязах гъби с вид на ядливи, даже нагризани от някакво животинче и макар да не ги разпознавах добре, реших да понабера за довечера, а София да се произнесе окончателно кои биват и кои – не. Увлечена в гъбарство в пищните борови гори - намерих и от любимите си сърнелки, за които поне знаех, че нямат опасни двойници,- не усетих как съм изкачила за половин час целия маршрут след пресичането на Бели Искър и почти съм преполовила пътя.

Разпределих гъбките в отделни пликове и пийнах едното шишенце вода, усещайки, че багажът ми бе понатежал с добавеното кило към него, тъй като така и не ми се ядеше нищо след онези малини, та не бях се отървала от джанките и ябълките. Постепенно денивелацията ставаше все по-голяма, багажът не ми тежеше толкова, но бързах неистово в иначе прохладната гора и нямаше как да не стана вир-вода за нула време. Свалих мокрия потник и продължих само по блузка с яке на кръста, което София изрично ме бе предупредила да взема, въпреки първоначалната ми съпротива в този хубав слънчев ден. По-късно щях да й благодаря мислено, както и за съвета да обуя термо-панталоните, защото малко след като излязох горе на открито край езерата, времето се заоблачи и задуха леден вятър, който би бил пагубен за бъбрека ми, както се бях изпотила…

Като напуснах гората, се закатерих по камънаците, завлечени в коритото на пресъхналата река, което съвпадаше с пътечката; вече газех в треволяци с човешки ръст и гледах да не дишам дълбоко с оглед на наскоро диагностицираната ми алергия към тревни полени; когато се показаха първите клекове, знаех, че не ми остава повече от половин час нагоре. Минаваше 11.30, така че се надявах до пладне да съм най-малкото на Долното езеро, което щеше да означава, че отново съм съкратила времето за обхождане на Душевадката наполовина. Тъй като се поуспокоих и поомързеливих, съсредоточавайки се върху красотите на пейзажа, стигнах горе към 12.30, но така или иначе бях взела пътя за два часа и нямаше за какво да се тревожа поне засега. Интересното бе, че не срещнах жива душа не само по Душевадката, но и чак до Рибното езеро, вече движейки се по жълто-зелената маркировка на панорамната пътека, обикаляща всичките езера. Там обаче изведнъж се изсипа целият пътникопоток от лифта и ми отрови самотното медитативно настроение не толкова със самото си шумно присъствие, колкото с това, че бяха хора без опит във високите планини и непрестанно ми се пречкаха в краката, колкото и да се дерях по клека и да скачах по стръмните камъни, за да ги избегна.

Когато най-после разбрах, че за да не си късам нервите трябва да забавя крачка, се сетих да си сменя мократа фланелка със суха зад един голям камък, защото за усамотение встрани и дума не можеше да става, а понеже и фотоапаратът ми правеше проблем с батериите, се забавих доста. След Старата хижа навалицата ставаше непоносима – баби, бебета и неориентирани младежи буквално се побутваха взаимно нагоре по маркираната пътечка, без въобще да знаят накъде и защо са тръгнали. Засмях се тихичко, когато край Близнака някакви разплули се момчета, потопили крака в езерото, без дори да са наясно кое точно е то, решиха да попитат точно мен - посочих им указателната табела на два метра от тях за допълнителна информация…Така и не се мръднаха да проверят, а единият, чул-недочул, че съществува и такова езеро като Окото, предположи, че сигурно е то: този път се засмях по-силно, но наум, за да не е съвсем крещящо и го посъветвах да се подготви за едночасово стръмно катерене (с техните темпове), ако наистина държи да се потопи в магията на Окото и Сълзата…След като Олимпус-ът окончателно ме предаде, засилващата се простотия и мръсотия ме разколебаха да продължа нагоре (още повече, че току до мен някакъв мастиф с разстройство овоня на десетки метри около себе си, буквално тичайки и подрисквайки след стопаните си, твърде заети да настройват почти половинметровия си обектив – възхищавам се на майсторите на вълшебни кадри, но тия ми изглеждаха по-скоро пишман-фотографи със скъпа снимачна техника, с която сякаш не знаеха какво да правят).

Поснимах Близнака и Бъбрека с камерката на телефона, която накрая също се запълни – помолих един-двама човека, които видно не бързаха за никъде да ме щракнат, както могат почти в движение и поех обратно без да съжалявам, тъй като с всяка следваща стъпка нагоре разочарованието ми се засилваше и исках да си запазя красивия спомен отпреди две години за най-горните езера на Чистотата и Съзерцанието непокътнат. А и часът неусетно бе станал 13.30 - исках да имам час в резерв, спомняйки си как през 2009 се бях залутала долу в клека от погрешната страна и бях открила Душевадката буквално в последния възможен момент за спускане до 17.10 така, че да хвана маршрутката на разклона за Самоков, подлагайки се на неистово натоварване отвъд предела на силите ми. Дотук добре, но надолу още повече се натоварих от задръстили всички възможни трасета кашкавал-туристи: върхът бе здрав, прав мъж в разцвета на силите си, който на призива на тактичната си жена да освободи пътя, след като го чаках половин минута зациклил в една стръмна теснина, която нямаше как да заобиколя напряко, отвърна, че просто не може: нямало къде да стъпи…Съвсем ми падна пердето и понеже в един момент се усетих, че започвам да скачам не просто рисково, а направо хазартно от голяма височина по несигурни камънаци, където при евентуална травма изкълчването е най-малкото зло, реших вече да не се съобразявам с никакви маркировки и да сека направо както мога по скалите, само и само да се отдалеча от заблудения поток…

Явно ме бе хванала някаква пагубна спортна злоба, защото както осъзнах малко по-късно, залутаната се оказах аз – наоколо отново само клек и непроходими скални отломъци…Господ явно реши да ми даде урок, защото в случая масовостта на посетителите ми помогна дори на това на пръв поглед безнадеждно място да срещна хора, които явно бяха открили проходче в лабиринта и аз се напрегнах с всички сили да ги настигна. Скоро се оказа, че съм ги последвала до едно от разклоненията на пътеката с червена маркировка, но не се и замислих накъде ще ме отведе тя – вече бях ‘подпалила моторетката’ и не ми дремеше, само и само да се измъкна по-бързо от навалицата…Хубаво, но в един момент съвсем ясно усетих, че не слизам, а се изкачвам - когато одеве се качвах към езерата по жълто-зелената маркировка, имаше едно-две спускания за по минута-две, които предполагаха катерене на връщане, но това продължи повече, отколкото бе редно в представите ми. За първи път се притесних леко и щом срещнах натоварен конски керван, воден несъмнено от местен, го попитах дали случайно тази пътека не стига към Новата хижа. „Точно”, окуражително ми отвърна водачът, смятайки, че съм за натам; поблагодарих му, защото не ми се обясняваше, и съвсем сериозно се замислих, че май започвам пак да го закъсвам. Реших повече да не рискувам с произволни отклонения – наближаваше два часа и почти всичката ми преднина бе изядена, така че поех в лек тръс нагоре към хижата, където се надявах да срещна човек, който да ме упъти към Душевадката. Горе вакханалията бе пълна – освен грозния лифт с табела да се наредиш на бюфета в хижата, ако искаш да си купиш билет, се мяркаха някакво АТВ и Лада-Нива и изглежда всички туристи се бяха качили догоре с превозно средство…

Последната ми надежда бяха хижарите, до които така и не можах да се добера, защото веднага след като влязох вътре ме лъхна миризма на най-различни манджи и се озовах в нещо като трапезария на почивна станция с опашка от гладници, препълнени табли на шубера и зает да изпълнява поръчките барман…Навън обстановката не бе по-различна: сервитьори сновяха между огромния ресторант на импровизираната тераса на хижата и ширналите се чадъри с масички долу край задния й вход, навсякъде бяха насядали ‘туристи’ с добър апетит, току-що слезли от лифта (единици бяха тези, които се връщаха от Езерата, съдейки по сондажа, който направих набързо, разпитвайки 5-6 маси дали знаят пътя към Долното езеро; за Душевадката никой не бе чувал дори сред бивакуващите на палатки, така че не се и надявах някой от лапачите на кюфтаци и пържени картофки да ме осведоми за нея). Стана ми ясно, че само си губя времето, разтворих картата и единственото, което успях да схвана набързо е, че не е трябвало по никакъв начин да се озовавам тук горе и че първо следва отново да се спусна към Езерата, за да търся оттам вече отчаяно липсващата ми жълто-зелена маркировка, която в един момент ‘от само себе си’ се среща с Душевадката. Или поне на картата изглеждаше така, а в действителност не се оказа толкова просто – най-напред реших да импровизирам отново с катераческите си умения и да се спусна по най-пряката и същевременно най-стръмна видима траектория надолу (която нямаше как да се нарече ‘път’), а каквото сабя покаже…Отначало нямах проблем нито с височината, нито с острите камъни, но времето отново започна да ме притиска и най-много се страхувах долу да не се окаже непроходимо заради клековете.

Слава Богу, и този път ми се размина най-лошото: в един момент се натъкнах на малко по-бойна групичка, поела по алтернативен маршрут към Долното езеро и те ме осведомиха, че съм на пръв път към него. Това сякаш ме окрили и затичах с все сили надолу, докато не открих отново жълто-зелената маркировка и си мислех, че вече съм спасена, но в случая бях избързала…В един момент отново се закатерих твърде много нагоре и едва когато се запъхтях, защото вече тичах, ми се стори, че нещо не съм се насочила точно в посоката, която да ме свърже с моята пътека, която на едни вади душичките, а за други е манна небесна. След още малко колебливо и все по-стръмно катерене опитах да открия видимост към Долното езеро, което бе изчезнало от погледа заради клековете и скоростното издигане, и с ужас установих, че съм се отклонила в съвсем погрешната посока – отново се бях озовала като омагьосана на този коварен ляв езерен бряг, както преди две години. Този път обаче си бях взела поука и хукнах с все сили обратно по маркировката така, че да заобиколя Долното езерце от дясната страна (в случая двусмислеността в името на това езеро бе съвсем на място – то винаги ‘ми правеше’ най-големи мизерии, така че в моите очи си беше и долничко, и подличко даже ;-). Въпреки цялата лутаница общо загубих малко повече от час - когато стъпих на захранващото езерото поточе, по което бях минала и на идване, вече знаех, че като походя пет минути по камъните, стърчащи тук-там над водата, ще открия бленуваната от мен пътечка.

Така и стана, а часът бе три без петнайсет – този път цял половин час по-рано спрямо изгубването ми отпреди две години (хе, хе, явно задобрявам, казано с голяма доза самоирония ;-P), та не се изтрепвах чак, а бързах дисциплинирано и разумно, доколкото може да се определи като такова скачането по половинметрови ровини и внезапно изскачащи камънаци, хлътвайки на места до дълбочина колкото бях висока аз, за щастие без нито веднъж да стъпя накриво – някак си бях изработила усет за това изпитание чрез ‘походката на силата’ отпреди две лета…Чак сега измъкнах вече натежалата ми на гърба торба със сливи и ябълки-дивачки, но само си разквасих устата с няколко плода и ги прибрах обратно – засядаха някъде по хранопровода при натоварването и щяха само да пречат.[1] С размисли за ‘варварските’ ефекти на свръхцивилизоваността, ускорих ход и щом навлязох в гората се натъкнах на първите и единствени хора по Душевадката изобщо в двете посоки – бе добре оборудвана с щеки групичка, спускаща се доста прилично, та чак се поозорих докато ги размина, тичайки с все сили.

Това ми изигра лоша шега или по-точно бъбрекът ми, който дотогава ми бе съюзник и някак спотайваше ропота си от жестокото натоварване и обезводняване, реши да изрази отношението си към онова, на което го подлагах по най-неприемливия в случая начин – чрез тъпа, постепенно засилваща се болка. Веднага спрях и се заех да контролирам дишането си, за да урегулирам доколкото е възможно дихателния обем и дробовете да престанат да притискат двойно по-големия от нормалното бъбрек - в началото това даде резултат, но веднага щом поемех отново надолу, бедният изтерзан орган напомняше за себе си с едвам поносима болка. Опитах всякакви форми на психотренинг – залъгвах го, че ако и този път издържи, повече няма да го подлагам на подобни изпитания, подкупвах го с всякакви глезещи го билки и вани – на първо време от мурсалския чай, който си носех във вилата на София, стига да стигнех дотам тази вечер; заплашвах го, че ако не успея да стигна навреме за транспортната връзка с Г. Окол и се наложи да нощувам на студено във Вада само с тънкото си яке, това би било фатално за него и т.н., но най-вече вярвах в положителния изход. Поуспокоих се и си казах, че не съм никак зле с часа: бе 15.30, а аз – вече навлязла дълбоко в гората, така че можех да вървя и по-бавничко на първо време, докато се поуталожат нещата. Така и направих, и отново можах да се насладя на приказните гледки, след като се уверих, че не съм се поколебала нито веднъж откъде е правилния път, дори и да няма маркировка наблизо – явно вече го бях отработила, та поне в това отношение нямаше нищо страшно. Колко приятна бе изненадата ми, когато четвърт час по-късно отново прекосих Бели Искър, балансирайки върху отрязаното дърво и надмогвайки и последните си слабости от рода на лошо равновесие при тревога – болката си бе отишла, а понеже вече бях близо до водоизточник, изпих и последните си водни запаси, за да възнаградя поне малко бъбрека.

Забързах умерено и като по часовник бях в 16 ч. на хижата, измих се обилно – свалих и втората мокра тениска и направо се изкъпах до кръста с освежаващата планинска водица (междувременно бях изсушила първата фланелка, носейки я опната върху раницата и вече можех да я облека), нагълтах се с колкото можех да поема от хладната живителна течност, вързах якето на кръста (бе тъкмо онзи момент на планината, когато слънцето бе в зенита си и прижуряше като за последно преди да започне да снизхожда към заник) и поех уверено по пътя към все по-достижимата маршрутка…няма да описвам повече неволите си, защото те с това се свършиха – бях съвсем в крак с времето: хапнах каквито диви ягодки намерих под малинаците, от които също пообрах още малко плод, вървях ритмично и без болка, а в 17.01 минута седнах на пейката да чакам спокойно колата за Самоков на разклона[2].

P.S. Приятна среща имах и на връщане по обед към Трявна с влака през Своге и Плевен за Варна – докато стоях на прохлада в жегата, подала глава през отворения прозорец в коридора, наслаждавайки се на невероятно живописния маршрут, симпатичен младеж срамежливо застана до мен и попита: „Десислава Дамянова”? Погледнах го по-внимателно с леко изумление и веднага схванах кой може да е, отвръщайки му с контравъпрос: „Вие да не сте мой студент?”; в следващия миг имах проблясък и, спомняйки си за един от любимите ми студенти от първата година на курса за даоизма, добавих доволно – „Явор, нали така”. Той вече бе завършил бакалавърството и се насочваше към магистратура; заприказвахме се за университетските дела и най-вече за индийската светлинна метафизика, която го интересуваше силно; сподели, че е посетил Исландия и това го вдъхновило да се запознае и със скандинавската митология; въпросите му нямаха край, както и моето желание да предавам живо знание в дискусия, така нелепо скършено тази година при попадането ми в Института.[3]Приказвахме (или по-точно изнасях импровизирана лекция с малко коментарни и повечко въпросителни прекъсвания от негова страна) повече от два часа, когато аз се учудих, че вече сме стигнали гара Плевен-Запад, а той спомена, че трябва да слиза на Плевен. Поканих го на един от сериозните семинари, които правим с единомишленици всеки втори четвъртък, като му обещах да му пратя статии по интересуващи го въпроси и бях истински благодарна, че по толкова приятен начин ме връщат към същинската философия на Изтока, след като други колеги цяла година се опитваха почти насила да ме вкарат в емпирични изследвания на българския католицизъм (не че не съм признателна на някои от тях, но това вече е друга тема). На следващия ден с родата се насочихме от Трявна към Дряновския манастир; оттам по екопътеката към Бачо Киро и даже успяхме да вкараме Искрен в самата пещера, въпреки лекия му страх от тъмното; след това поехме със 120-140 към морето и чак сварих да направя следобедния си плаж в 16 часа в Бургас.

---

[1] Както ако изям цял банан сутрин преди маратонското си плуване: невероятно, но факт – колко много всъщност ядем, сравнено с дивите ловци и събирачи отпреди хилядолетия, оцелели в единични изолирани кътчета по света и днес, за които бягането е естественият начин на придвижване и 30 км. дневно за изравянето на някакви коренчета, които дори няма да покрият изразходените за целта калории, е нещо обичайно.

[2] Че даже имах време и да полегна, защото в неделния ден на Мальовица, откъдето идваше маршрутката, имаше доста пътници за качване и Данчо дойде чак към 17.17 – чак се зачудих да не му се е счупила колата и какво бих правила тогава ;-)

[3] Както се е правела философията по времето на Сократ и Платон, а не просто да обучавам…

До Балкана и …назад

Тръгваме от София с приятели на еднодневна екскурзия до Копривщица и обратно – предвидливо си взимаме двупосочен билет, защото, както разбираме по-късно, на гарата край Копривщица подобна услуга не се предлага (няма и вода, не продават нищо за хапване, но това е друга тема)… Сутринта хващаме от новите, почти луксозни „говорящи” пътнически влакове и всичко е прекрасно: линията живописна, времето слънчево, сервизните помещения – сравнително чисти и адаптирани за хора с увреждания...Като се изключи дъждецът, който не ни позволи да навлезем достатъчно в копривщенския Балкан, в градчето и околностите му си изкарахме чудесно и неусетно стана време за връщане. Поехме в късния следобед към вече не толкова квалитетен пътнически влак, който щеше да се изтърпи, ако бяхме имали щастието да ни отведе обратно в столицата докъм 20 ч. и 2 минути по разписание.

Дотук добре – хванахме го навреме, намерихме си четворка места, на които да опнем морни нозе и всичко изглеждаше наред до средата на пътуването – на гарата в Долно Камарци внезапно кондукторката обяви, че ще имаме дълъг непредвиден престой, без повече обяснения. Първоначално помислихме, че причината може да е невероятният порой, който бе започнал да се излива – небето буквално се бе разпрало, изхвърляйки невероятни потоци вода след всяко поредно раздиране от светкавици и оглушителни тътени: истинска планинска буря! Но причината съвсем не бе тази – постепенно започнаха да се разнасят слухове, че някакъв влак преди нас е блъснал човек и е заседнал задълго, запушвайки Подбалканската линия.

Вагонът, макар и не препълнен, взе да ни отеснява и решихме да скокнем до барчето на около 100 метра нагоре от локомотива на нашия влак. Крис ми услужи любезно със сандалите си, които нахлузих на босо (иначе бях с платненки), а той взе чадър, нави крачолите и се приготви да джапа в рекичката, която бе започнала да се стича по перона. Едва слязъл долу обаче, стана почти целия вир-вода, все едно нямаше нищо над главата си, едва успяхме да свием чадъра, за да може да се мушне скоропостижно обратно в злополучния вагон. Вътре кондукторката бе започнала да нервничи, застана пред пелените вода, което се изливаха във влака през полуотворените врати, и запали цигара, притеснена, че ако я види началника, ще я глоби 20 кинта ;)…Питах я, ако все пак се доберем до барчето, кой след това ще ни привика обратно, когато влакът потегли, но тя ме ‘успокои’, че няма вероятност това да се случи скоро.

Междувременно слуховете започнаха да се конкретизират – УБВ „Чайка”, който тръгва в 16.05 от София за Бургас, блъснал край Горна Малина моторист, неправилно пресичащ прелеза в последния момент при спусната бариера. Изчислявайки горе-долу разстоянието и времето, прецених, че това трябва да се е случило между 16.35-4о, а вече минаваше 19 ч. Ясно е, че в неделя нямаше да е лесно да се извикат технически екипи, експерти-криминалисти и пр., но можеше поне своевременно да спрат нашия влак да не продължава след Копривщица в 17.40 или най-малкото да ни предупредят на тамошната гара, за да можем да отреагираме навреме и да продължим към София с автобус. Но доскоро контактът между машиниста, началник-влака и ръководителите движение ставаше с телеграми, които последните получаваха от началник-гарите… (доколкото съм проучила системата, предполагам, че сега е по стационарните им телефони), така че често при внезапно спиране кондукторите бяха в същото неведение като пътниците.

Дългогодишният ми „стаж” по железниците, с които пътувам редовно между София и Бургас, благодарение на намалените билети и наличието на тоалетни (макар и невинаги използваеми), ме бе научил да не се шашкам много от забавянето ни и да се насоча към по-приятно убиване на времето с чаша бира и топъл чай. Дъждът понамаля и двамата с Крис някак успяхме да дотичаме с полу-мокри дрехи и коси и с напълно подгизнали крака до заведението с вид на разпадаща се соц-барака, типична за гарите отпреди 20 год., но по-далече от входа поне не валеше. Проблемът бе, че единствената свободна маса бе точно до него и столовете бяха мокри – докато се чудехме какво да правим, все пак дойде някакъв чичка и ми даде сухо столче. След малко се преместихме по-навътре на скамейка тип нар и даже успяхме да се зазяпаме в стария телевизор, по който за моя радост даваха Бтв новините - от няколко дни не бях и подушвала телевизор или нет.

Тъкмо правех опити да стопля бирата с малко горещ чай (комбинация, която не препоръчвам на ценителите на пивото, ама вече бях започнала да се намръзвам, а гърлото ми е едно от слабите места), когато токът спря и останахме на планинския полумрак да се опознаваме почти интимно :). На съседния нар наше момче обясняваше на развален английски ситуацията на група англоговорящи екскурзианти (не знам дали точно англичани) и си помислих, че за тях това ще е практически урок по оцеляване в Бг, а ако са по-изнежени и голямо нота-бене да заобикалят отдалеч страната ни като туристическа дестинация…Токът дойде след десетина минути (невероятно, но факт!), но телевизорът така и не можа да се възстанови от токовия удар и да тръгне отново. Тъкмо се бяхме разприказвали с Крис (който си бе поръчал кафе и щедро се бе отказал от Загорката в моя полза) за кармата ми напоследък да присъствам на фатални инциденти с мотористи, притеснена за поредния потърпевш, когато някакъв човек, който не изглеждаше да е длъжностно лице от БДЖ, попита между другото – „Вие да не сте от влака, щото той заминава, тичайте.” Грабнахме останалата бира, кафето и шоколада, който Крис бе купил да си разделят с Диди, че на мен ни ми вървеше с питието, и едва не забравихме чадъра.

Успяхме навреме и изглеждаше, че сме имали малко приключение с благополучен изход – биричката с чая ме сгряха добре и вече нямаше от какво да се притеснявам, след като закъснението ни се очертаваше да е само около час. Даже се чу, че всъщност моторджията изобщо не е пострадал – скочил в последния момент и само возилото му попаднала под влака (успял да избяга и се издирвал). Градусът на настроението ни тъкмо взе да се покачва и се майтапехме, че ще имаме какво да разказваме на приятели, когато също толкова внезапно, на гара Саранци, кондукторката мина да ни предупреди, че предстои извозване от тази гара до Столник с автобуси. С цялата си наивност й обясних, че ние не сме за там, а за София и не виждам защо трябва да слизаме, а тя ме прекъсна с думите: „Ми той влакът беше дотук, от Столник продължавате към столицата с друг пътнически влак”. Досега бях пътувала почти винаги с по-висок клас, който гарантираше най-малкото, че няма да ме изхвърлят от влака, дори и при петчасово закъснение (което ми се бе случвало на няколко пъти при счупване на локомотива, подпалване на спирачната система на вагона и т.н.), та нямаше как да не се стресирам леко. Още повече, че не бях успяла да отделя превантивно погълнатите течности, щото хабер си нямах какво ни чака; втурнах се между тълпата, бързайки да се скрия някъде зад скупчени камари релси, чакащи да бъдат монтирани, които междувременно Крис опитваше да снима абстрактно.

Приключихме благополучно ‘задачите’ си и хукнахме с усещането, че изпускаме автобусите, към трупащите се зад селската гаричка стотици хора, които, както разбрахме впоследствие, са от нашия и от предишния влак в същата посока. Каква заблуда – никакъв алтернативен превоз се не видеше на хоризонта, а при дъжд нямаше къде да се приютим – минаваше осем часа и вечерният хлад бе започнал да се спуска върху наквасената от пороите разкаляна земя. След половин час нервничене, се случи раздвижване, но не от очакваната посока – просто пътниците от третия влак по направлението, отменен след нашия, се присъединиха към неориентираната тълпа насред нищото. Някои по-предприемчиви хорица бяха успели да направят контакт с близки с коли и те лека-полека запристигаха да ги извозят до София, която бе на има-няма 40 мин. бързо каране, други преди нас са били достатъчно съобразителни, за да хванат последната маршрутка за столицата в 19 ч., но за нас алтернатива нямаше.

Големи групи хора се изнесоха пешком нанякъде по шосето, откъдето чакахме бусовете; надали се готвеха за стопаджийска инвазия, но къде отиваха – това си остана загадка за повечето от нас, а и кондукторите и началник-влаковете бяха изчезнали, та нямаше кой да даде и минимално обяснение на случващото се. Междувременно на мен пак ми се наложи да отделям изпитата биричка и се насочих към по-малко калната ниска растителност, далеч от кучето-пазач, което се скъсваше да лае от другата страна на пътя, да се усамотя зад мокрите храсти. Тъкмо бях започнала и пристига бабичка с думите: „Не се притеснявай мойто момиче, и аз съм за същото; като те видях да се отдалечаваш, си викам, ха да я последвам, та като избере подходящото място, и аз по нея.” Запретна си тя полите на има-няма метър от мен, което ми помогна да приключа скоропостижно и да се изнеса по най-бързия начин, докато тя ми подвикваше: „Има и мокри листа за тоалетна хартия”…подадох й набързо кърпичка и изчезнах.

Настъпи поредното оживление и загадката с „изчезналите в неизвестна посока хора” се изясни – зададе се едно-единствено малко автобусче с трийсетина седящи места, вече заети от съобразителните с по-голям опит, които явно са го пресрещнали някъде надолу по пътя, а към останалите двайсетина правостоящи места се втурнаха за щурм стотина нетърпеливи за извозване мераклии. Вече се появиха отнякъде и кондуктори, които потвърдиха песимистичното ми предположение, че возилото е само едно, но ме успокоиха, че пътническият ще чака ако трябва до среднощ, а бусът ще се връща, докато поеме всички. Разпространих новината на всеослушание, за да няма хаос и бой за качване при първия курс и подпитах по-вещи в подобни маршрути за колко горе-долу се стига до Столник; възрастен мъж каза, че в зависимост от шофирането, може да се вземе и за десет минути, но отчитайки извънредността на системата за нерелсово придвижване на БДЖ, решихме да сложим по 20 мин. на посока, около 4-5 курса, 40 мин. в двете посоки, значи минимум три часа до потегляне на пътническия за София (вече бе 21ч. и аз определено зъзнех).

Отчаянието бе на път да ни завладее напълно – с Диди бяхме успели да седнем до жена на някаква пейка от другата страна на гарата, която бе поопустяла и се чудехме как да я уговорим да ни вземе със себе си срещу заплащане – чакаше да я приберат с кола за столицата. Диди вече се бе чула с някакви познати, които тръгвали от района с мотор към София, но нямаше как да ни натоварят и тримцата; друга нейна приятелка била с компания във вила наблизо, но ни посъветва да потърсим някакъв редовен транспорт, какъвто по това време отдавна нямаше. Диди даже се възмути, че не идват веднага с колата за съдействие – тя на тяхно място не би се поколебала и за миг да помогне на приятелите си, но аз я придумах да няма такива очаквания към хората, за да не се разочарова. Не се знае в каква ситуация се намират въпросните младежи, а и как да предположат, че сме наистина като че ли без изход – нали железниците все пак са сключили своеобразен договор с нас при закупуването на билет и имат минималното задължение да ни откарат по някакъв начин (независимо кога и на каква цена) там, закъдето сме тръгнали.

Това бе най-многото, което можеше да се очаква при сегашното състояние на непрекъснато застрашения от фалит държавен мастодонт, източван по какви ли не схеми и почти нереформиран още от времето на соца, който и сега се поддържаше на изкуствено дишане, за да послужи като основание за привличане на евромилиони по ОП „Транспорт и инфраструктура”. Вече бе започнало да ми пада пердето и съжалявах само, че няма откъде да си купя още биричка, за да се сгрея, когато пореден, както се оказа впоследствие фалшив, сигнал, че идва следващ автобус, ни накара да скочим, подобно на Павлови кучета от що-годе уютното си местенце. След като разбрахме, че никакъв бус не се е върнал/появил, седнахме отново на изтърбушената скамейка, но следващо масово раздвижване, този път в противоположна посока – не от мястото за чакане на автобуси, а от- и на- към релсите, не ни позволи да се отпуснем. Оказа се, че поредният влак по нашето направление, пристигнал и заседнал на Саранци, е бързият от Бургас за София, който по разписание малко след 21 трябваше да е в столицата, но заради тоталния смут в системата, нямаше как да продължи. Очаквах, че и от него ще се изсипят няколкостотин души, но стана точно обратното – около стотина от „нашите”, чакащи напразно бус за Столник, атакуваха новопристигналия влак, търчейки на стаден принцип.

В този момент изненадващо, за първи път откакто ни бяха стоварили на Саранци, видях младия началник на нашия пътнически влак, за когото мислех, че вече отдавна е най-малкото в Столник, и го попитах какво става. Той с някаква ирония в гласа съобщи, че окупираният до пръсване влак ще пътува за София. Скочих, почти невярваща не ушите си с думите: „Ами, наистина ли…и няма майтап” – след всичко преживяно и предстоящо, бе твърде хубаво, за да е истина. Шефчето потвърди и аз се насочих към първия вагон в отчаян опит да се натъпча в преливащия от желаещи да се приберат най-после влак, като зарязах и Диди, и Крис, който бе някъде отзад на опашката за автобуса май. Не бе много мило от моя страна, но ги бях предупредила, че на следващия ден рано сутринта трябва на всяка цена да пътувам за Пловдив, като за целта, колкото и да е абсурдно, най-напред трябваше да се добера до столицата преди полунощ и ще направя и невъзможното, за да го постигна.

Тъкмо се наместих някак си на един крак край зоната на кондукторите, която бе относително привилегирована с това, че край нея поне имаше малко повечко пространство и можеше да се диша, и Крис ми звънна по телефона леко укорително, но и с разбиране. Посъветвах ги и те да се насочат по възможност към първия вагон, за да се съберем поне на Ц.гара в София, когато и да пристигнем, защото вече бе започнало да се стъмва и все по-трудно щяхме да се откриваме в мрака. Затворих телефона и: Те ти, булке, Спасовден! – началник влака съобщи тържествено, че оставаме на тази гара за неопределено време – параграф 22 важеше с пълна сила у нас и кръгът се бе затворил. Толкова изтъпях, че чак ме досмеша: разбрах, че всичките ми планове и ангажиментът, който бях поела пред колегите от секцията, отиват на кино и единственото, на което мога да се надявам, е да не стане прекалено студено, което би довършило и без това бавно загиващия ми единствен бъбрек…Затова пък предприемчивите хорица не си поплюваха и след кратко премерване на шансовете, се насочиха с устремен в бъдното поглед обратно към импровизираната чакалня за буса към Столник – там поне имаше някакво подобие на яснота… Това освободи вагона от претоварване и даже се намериха места, на които, макар и временно (защото при поредната фатална новина слязоха твърде много хора и предположих, че някои от тях, които са от самото начало с този влак, ще се върнат да си седнат на запазените седалки, когато потеглим), се разположихме с Диди и Крис, които се бяха придвижили насам.

Във вагона ставаше течение от отворени прозорци и вратата, до която се бяхме разположили ние, но явно на останалите завихрящият се въздух не пречеше колкото на мен и никой видимо не мръзнеше така, както моя милост. Диди даже всеотдайно ми даде късата си жилетчица, за да си увия бъбрека, макар да бе само по къс ръкав; непрекъснато я подпитвах да не й е станало поне малко хладно, за да й я върна, докато не осъзнах, че фокусирайки се мисловно върху студа, няма как да изпитвам друго, освен тръпки (даже бедният стар бъбрек се обади с едно-две пробождания и реших, че е време за позитивна психокорекция)…Малко късно, както забелязах, защото май бях успяла да притесня приятелчетата и двамата се бяха оклюмали повече и от мен – засмях се с думите: „Каква стана тя, досега вие ме успокоявахте, а аз се тревожех; сега, когато вече претръпнах, ви заразих с моето черногледство и е мой ред да ви повдигна духа!”. Разговорът, макар и трудничко потръгна, а аз предложих символично гласуване между варианта отпътуване от Столник около полунощ, но сигурно, доколкото може да се вярва на БДЖ, и оставане тук без повече екшън, но с вероятността да прекараме част от нощта във влака. Вече ни бе писнало да ни подхвърлят насам-натам; системата на разваления телефон също вършеше своето, защото слухът за инцидента се бе разраснал и в този влак се говореше за блъснат камион; нищо чудно след още час-два да се стигнеше до версията за катастрофа между два влака и въобще масовата дезинформираност да психира по-лабилните (каквито случаи видяхме още докато чакахме долу проточилото се с часове извозване до Столник)…

Единодушно решихме, че оставаме и не сгрешихме – този влак закъсня само с 90 минути и някъде към 22 ч. започна да се носи мълва, че до четвърт час потегляме, а кондукторите засвириха, призовавайки чакащите отвън да се прегрупират и качат. За онези, които успяваха да се разтоварят с контактна импровизация и игра на топка, цялата история бе само пикантно приключение, за което да точат лакърдии на масата довечера; към групата ‘англичани’ се бе присъединил англоговорящ китаец (та не се наложи да му превеждам от „гуанхуа”), който се дивеше как след като веднъж вече са се засекли в Копривщица, съдбата ги среща отново) и въобще авантюристите даже май бяха доволни от приключението. Дадох си сметка как влошеното здраве заплашва да ме превърне в мърмореща преждевременно остаряла по дух жена – нещо напълно противоположно на хлапашкия ми манталитет – и реших това лято да се посветя на цялостно оздравяване, доколкото ми е по силите (здрав дух в здраво тяло, а не болестите да се прехвърлят от едното върху другото, а после да се пораждат взаимно в омагьосан порочен кръг).

Малко след 22 ч. действително потеглихме с бясна скорост към столицата, без да спрем никъде, освен на Искър, Подуяне и Ц. гара, и ние с Крис даже започнахме да правим смели планове за прибиране с метрото, което се движи до 0 часа. След като пристигнахме благополучно към 22.40, помогнахме на Диди да си вземе редовно такси от автогарата, далеч от злите „помпаджии”, окупирали изходите на гарата в търсене на наивници, които да платят солено за услугата по никое време, и хванахме трамвайче, за да направим връзката на метростанция Опълченска към 23 ч. Притеснен, че оставаме сами жени по нощите, Крис джентълменски предложи на всяка от нас да ни изпрати, но таксито на Диди й гарантираше що-годе гладко прибиране, а аз бях свикнала напоследък да се нося по Люлинските поляни в тъмна доба, та се разбрахме само да пиша смс, щом стигна на сигурно. Към 23.30 успях да му пратя от асансьора заветната усмивчица по GSM-а и се вмъкнах по най-бързия начин в банята, преди да се пъхна в топлото легло и да потъна в сън без сънища заради натрупаната от няколко дни умора (този уикенд се очертаваше от натоварващо-разтоварващите: съботата цял ден бях разкатервала край Черни връх, а и кръстосах почти цяла Витоша от Кладница надолу през бай Кръстьо до Драгалевци нон-стоп от 10 до 22 ч., неделята бях от 7 сутринта на път към Копривщица, който вместо към 20 ч., завърши в полунощ, но както се казва – всичко е добре, щом приключи добре: на другия ден покашлях, но така и не се разболях сериозно, даже пътувах безпроблемно с БДЖ от София до Пловдив и обратно).

А ето и единственото официално инфо, което открих в Мрежата по темата (Бтв: Аз, репортерът, защо ли не се учудвам ;-) http://www.btv.bg/az-reporterut/novini/story/1989664893-Vlak_blasna_motorist_blizo_do_Sofia.html

Rethinking the Way: East and West

[Download the original article as PDF]

Rethinking the Way: East and West

(Preliminaries to Philosophy of Religion)

The intention of this paper is to meet Western understanding of productivity with an ancient East Asian insight of pro-duction, which does not have the nature of the fourfold Aristotelian causality. The so called a-causal thinking refuses to hypostasize the origins of being as a Beginning and attempts to preserve the processive motility, despite the risk of falling into regressus ad absurdum. Zhuang Zhou was the first Chinese philosopher who raised the question of the limits of language, in which the starting point itself is not marked and oriented towards a definite final goal (teleology), and examined the inexhaustible potential of Dao-talking as a spontaneous, self-liberating flow. Zhuangzi’s parables and such daoist topics as yin and yang, wuwei, taiji etc. are juxtaposed with late Heideggerian concepts of Telling (Sage), Releasement (Gelassenheit) and the Event of Appropriation (Ereignis): not only as strikingly corresponding topics or texts that oppose one another, separated by continents and ages, but as two random streams moving in parallel. This comparative technique intends to stimulate creative study conducted or merely inspired by the hermeneutics of H.O. Poggeler, W. Owens, Prof. G. Wohlfart and especially the analysis carried out by English translators of M. Heidegger like Prof. M. Heim and J. Stambaugh. Our own contribution to this subject investigates Heidegger’s involvement with Daoist thought, concerning the question of the a/temporal shining-forth of beings that is an opening of a new philosophical consideration for the empty origin of all manifestations. The ‘Lichtung’ as a clearning of the self-concealing and impenetrable ‘forest’, similar to the etymology of Chinese conception of nothingness (wu), brings an openness that is needed in turn to let things be. By ‘Gelassenheit’ the later Heidegger means a detached state analogous to what Daoism calls ‘the doing of non-doing’ (wei-wuwei). He writes that Dao could be "the way that gives all ways…a great hidden stream which moves all things along and makes way for everything", so we are invited to carefully pursue his apparent proximity to Eastern thought. [1] Both Dao as mutual attunement of beings to the vicissitude of events and Ereignis as belonging together of Being and Dasein disable human representational schematizations and predominantly metaphysical rationality.

Key words: hermeneutics, Dao, Dasein, non-causal, correlative thinking, Speech (Rede), Releasement, Appropriation, clearing (Lichtung), pathway, transformation, complementarity etc.

“The word ‘way’ probably is an ancient primary word that speaks to the reflective mind of man. The key word in Laotse’s poetic thinking is Tao, which ‘properly speaking’ means way. But because we are prone to think of ‘way’ superficially, as a stretch connecting two places, our word ‘way’ has all too rashly been considered unfit to name what Tao says. Tao is then translated as reason, mind, meaning, logos.”[2]

This report is oriented towards contemporary hermeneutic readings of Zhuangzi and makes some general typological parallels between nuances in later Heidegger’s works and motives in Daoist philosophy, to which the latter has manifested a keen interest. The ‘a-causal’ principle is a reinterpretation of an ancient Chinese understanding of the ‘Beginning without beginning’, whose implications refer to the modern consideration of the non-causal relationship between interchangeable entities. In his dialogue with the Japanese Professor of German literature Tomio Tezuka Heidegger notes that up to these days we have no word to describe the nature of language [3] and expresses some skepticism about the possibility of West European and Far Eastern thinking to enter into a dialogue proving that their speech stems from a single source.

Heideggerian hermeneutics has turned out to be a creative re-thinking (recalling/recollecting: Andenken) and overcoming the dualistic Achilles’ heel deeply embedded in European Onto-Theo-Logic. The poetic function of Dao-language (Laozi and Zhuangzi) is not only creatively divulging the dark mysteries (卮 - xuan) of the Hidden and Nameless Dao, but is conceptually flexible and clearer, coming closer to Heidegger’s primordial Talk – Sage and ‘poetizing of Being’ - Dichten. According to Heidegger thinking solves no cosmic riddle, but the Saying of being functionally “brings poetry and thinking together into neighborhood”. [4] The endless enfolding of the Unnameable and the Nameable make possible the everyday renewability of the profoundest enlightening (明 - ming) Dao: an ever-widening and all-encompassing ontological horizon.

For the ‘hermit of Todnauberg’ thinking itself is a way and we respond to the call of Being by remaining underway. “The way of thinking cannot be traced from somewhere to somewhere like a well-worn rut, nor does it at all exist as such in any place.” [5] This reminds us of Zhuangzi, who maintains in the Second Chapter of his work that ‘There is no place where we can not find Dao’, i.e. it is omnipresent and not confined to space and time. Heidegger goes on: “Only when we walk it, and in no other fashion, only, that is by thoughtful questioning, are we on the move on the way. This movement is what allows the way to come forward.”[6] The analogy to Zhuangzi is also striking – “When we get on the Way, it becomes Dao”, i.e. we must take the steps by which alone the way may be said to be such. To have no name means to be a true master of the art of Dao-language wherein is found a miraculous interplay of ‘what-is-unsayable’ and ‘what-is-spoken’.

As Zhuangzi posited in Chapter XXVI: “With words that are no -words, you may speak all your life long and you’ll never have said anything. Or you may go through your whole life without speaking, but it will be as if you have never stopped speaking.” [Guying, 1988: 233] Dao-masters are able to engage themselves in endless talk about the Way – the masterful art of Dao-language in order to renew their day-to-day enlightenment and at the same time to keep complete silence (to claim no-name) as spontaneous forgetfulness in accordance with the ‘undaoable Dao’, following what is natural. ‘Where can I find a man who has forgotten words, so I can have a word with him’, asks Zhuangzi in the abovementioned chapter of his work. For the sake of liberation from any sort of fixation, the substantive language should be forsaken – the true Master knows how to explore all the humanly possible points of view and perspectives regarding the truth of the Way, equalizing and transcending them at the same time. In uttering Dao he makes use of the various functional forms of poetic expression, such as the so called ‘goblet words’ of Zhuangzi coming forth totally unlimited in the light of what he calls the Heavenly Equality (Tian’ni).

“There is beginning, there is no beginning. There is no no-beginning. There is being, there is nonbeing. There is no nonbeing. There is no no-nonbeing. Suddenly there is a distinction of being and nonbeing. Still, between being and nonbeing, I do not know which is really being and which is really nonbeing.’ [7] [Yu-Lan, 1989: 48-49] Whether we are looking for some universal semantics or not, it turns out to be more interesting to explore the direct and indirect analogies between Heidegger’s understanding of the pathway in his later texts (Das Feldweg/Holzwege – The Fieldpath/Woodpaths), and Dao [8]in ancient Chinese sayings (of Zhuangzi/Laozi), as a fruitful approach to one of the current tasks of philosophy - the contemporary way of thinking. Regardless whether we turn to the East or to the West, to unveil the conceptual frame acquired in the routine use of words (either practical or metaphysical), is only the first step in clarifying their ontic (empirical) or ontologic (transcendental) reference.

The publisher of the book Heidegger and Asian thought, G. Parkes investigates disparate influences in the formation of Heideggerian concept of Nothingness (‘das Nichts’) - from Gnostics through M. Eckhart to Hegel, but for him and other contributors to this edition, Far-East threads are to be detected in some later writings of the ‘hermit of Todnauberg’. Laozi says that the vessel is hollow inside and there is no clay within it, which makes it useful – the ‘non-being’ of the stuff in a jug is the ‘being’ of the vessel as vessel: only through this ‘nothingness’ it at first becomes an actual jug. Its emptiness is concealed within its becoming useful as the transference to fullness, which does not exclude a revision of the process - which is once filled can always be emptied again. The author of Daodejing associates with ‘wu’ something very concrete, which should be distinguished from the visible corporeal things (‘you’) and in the same time in a complementary relationship with them in the physical space. ‘Non-being’ is a kind of space which encircles or fills up the thing - e.g. the shaped and useful emptiness of the jug.

In his “West - East Dialogue: Heidegger and Lao-Tzu” in the above Parkes’s collection of papers, Otto Poggeler mentions Heidegger’s examination of the empty vessel in his lecture from 1950 – “The Thing” (Das Ding). The usefulness of the jug consists predominantly in its emptiness rather than in its substance: this is an exhortation in learning to see things as such since they have not yet occurred in our thinking as things that bode.[9] Cheng Chung-ying who visited Heidegger in Freiburg in 1972, believes that the latter is the only Western thinker who grasped Dao not just intellectually, but became intuitively aware of its essence. [Chung-ying, 1991: 231; Parkes, 1985: 61] Whether the Heideggerian availability of the thing and its potency to be in hand has been conceptualized under the indirect impact of Laozi, under the influence of Meister Ekhart and his concept of ‘Releasement’ (Gelassenheit), or as a result of rethinking Pre-Socratics only, it is more important that he drew a path in the openness of thinking for a real, rather than just formal dialogue between the East and the West.

According to Parkes, in view of the number of the contacts Heidegger had with East-Asian thinkers, his acquaintance with Daoist philosophical texts and the keen interest in questioning his Japanese interlocutors about the main ideas of the East, there are remarkably few references to them in his published works. Except Daoism, we find in such papers as The Origin of the Work of Art the Zen Buddhist motive of nothingness and emptiness (the Void), distinct, but not different from form. Something is kneaded from clay but the vessel is at the same time formed emptiness – the form of the jug is its ‘shaped non-being’ as a certain holding capacity. “Clay is fired and from that emerges a jug. It is because of their empty places that jugs are useful”. Daodejing, Chapter XI. [Moller (tr), Wohlfart, 2003: 39]

The author of Being and Time is too reserved in speaking on his relationship with Zen and Daoism and that is the reason for his occupation with these topics to be still in question. There is documented evidence from his colleagues and friends that even at the time of writing ‘Sein und Zeit’, especially in the 30 years of the 20^th century, he has been engaged in Buber's edition of Zhuangzi and the Wilhelm's version of Daodejing. One of the most prominent early twentieth century Japanese philosophers - Nishida and his disciple Nishitani, who was acquainted with Heidegger - are among the first heralds of the nihilistic theme in Europe. Contacts are registered in the period 1921-27 through Japanese students of Husserl who developed the Far-Eastern phenomenological stream. Heidegger was interested in Tokuri Yamanuchi and Shuzo Kuki, and attempted a joint philological/philosophical translation of Daodejing with Paul Xiao [Parkes, 1987: 95-101]. During the second semester of the year of 1946 Heidegger began his hermeneutic readings of Laozi teachings, paying special attention to the passages which speak of Dao, but by the end of the summer, according to Xiao only 8 of 81 chapters were completed and later the work was forsaken.

Being and Time reveals that we are always ‘underway’ – “One must seek a way of illuminating the fundamental question of ontology and then go this way. Whether this is the sole or right way can be decided only after one has gone along it.” [10] In the Foreword to the collected essays called Woodpaths Heidegger writes: “Wood is an old name for forest. In the wood are paths that mostly wind along until they end quite suddenly in an impenetrable thicket. They are called woodpaths.”[11] The function of woodpaths left behind by the woodcutters is not to lead someone from one point to another – actually they are useless for the non-woodcutters walking in the forest: almost a byproduct of the cutting activity. We could not know where these paths are leading if their primary aim is to do so – if we needed to arrive at a fixed destination in the shortest amount of time, we would not be on a woodpath. The philosophical meaning of being-on-the-Way is not predetermined: “For Heidegger, woodpaths express the fact that thinking is thoroughly and essentially questioning…not to be stilled or ‘solved’ by any answer…that can not calculate in advance the direction in which it will be led.” [Stambough, 1984: 336]

Probably the most important source of Chinese thinking for Heidegger was Laozi with his conception of ‘the Nothing’, compared with the clearing of a forest thicket. The original meaning of the Chinese character ‘wu’ designates a place at which lush vegetation was first found and the trees were cut in such a manner that a free space arose in the site where the thicket was previously. In his Chinese Characters, first published in 1915 L. Wieger gave the following interpretation of ‘wu’ – it stands for ‘there where nothing is left’ – “In the old form the graph indicated that the wood had vanished” – a tract of land is cleared by felling the trees – “hence…the general abstract notions of vanishing, defect, want, negation.”[12] In “The End of Philosophy and the task of Thinking” Heidegger states: “To open something means to make it light, free and open, e.g. to make the forest free of trees at one place. The free space thus originating is the clearing.”[13]

The debate on the etymology of ‘wu’ as a contrast juxtaposition with ‘you’ can be summarized as follows: the fullness and emptiness in Daodejing do not indicate sheer existence and nonexistence - ‘wu’ and ‘you’ as stages of the phenomenological structure of occurrence, contained in each other, lay beyond pure ontological determination. The ideographical reading of the character ‘wu’ (which is considered to be one of the first artificial, abstract concepts in Chinese proto-logics) depicts schematically two interrelated issues. (1) Clearing of impenetrable thicket by fire - the forest is absent after the cutting of the trees, but its potential to grow anew is preserved. Its transformation is a transition from nonexistence to existence and requires the reversal of the hidden potency (the substrate for germination of stored seeds and stems). (2) Ritual dance of the shaman whose pantomimic simulative movements evoke the desired state of being. He turns to the symbolic dimension available before the apparent onset, which is a precondition for other miraculous transformation of something-into-another-thing, or of a becoming.

Instead of talking about pure nothingness Laozi refers to the phenomenological background of each manifestation: emptiness as an immanent immersion in Dao and an ontological precondition of the global dynamics. Without a refreshing ‘tide’ of emptiness, the Way would appear to be not just lifeless, but also undefinable because of the absolute impossibility of description. However where nothingness dwells, is the place where the wheel spokes converege - the void makes use of the empty space and gathers speed in the axle which makes movement possible. “Thirty spokes encircle the hub, but the usefulness of the wheel is in the middle cavity,” is said in Daodejing, Chapter 11 [Guying, 1985: 47]. The real non-action (无为 - wu wei) [14] becomes a source of actualization, giving impetus to the phase of deployment - the realization of mature potencies. Once the primordial emptiness in turn is formed, it becomes functional and hence able to produce an effect.

The Way of Heaven-and-Earth is causally neutral - all manifestations arise and disappear under their positional ascendance/descendance, i.e. their proximity/distance in the flow of time. Although in the ancient Chinese schematism the Great One (tai’i) gives raise to the couple (yin and yang), which breeds the ten thousand things (万物 - wang wu), we can hardly talk about causality: the binary model expresses yin and yang by 0 and 1; the triad (三才- san zai) is an integrational conception including Heaven, Earth and Man (天人地 – tian - jen - di). On the other hand the Earth itself is represented by two (even), Heaven - by three (odd), and their correlative unity therewith is a five-member system of elements (五行 - wu xing), a mutual involvement of origins rather than creating tiered entities. If we seek an analogy with Heidegger’s quaternion between mortal and immortal, Heaven and Earth, we must acknowledge that the gods are absent in the Chinese scheme.

In his comparison between the concept of Lao Tzu for ‘wu’ (unavailable, non-being) and Heidegger’s concept ‘das Nichts’ (Nothingness), professor G. Wohlfart analyzes the XI Chapter of Daodejing which impressed him with quadrupling reference to无 – ‘wu’ in parallel verses 2, 4 and 6 as a counterpoint to the existing, being: 有 – ‘you’. This interesting correlation suggests several interpretations:

1) the semantic treatment of Gu Zhengkun, referring to the structural apposition as a given architectural unity;

2) C. Omerborn’s research of the reversion to the fundamental Dao as ‘coincidentia oppositorum’ - ‘processive complementarity’;

3) the successive interchange of yin and yang [15], represented by the mutual interdependence of beginning and existence, which is detected by H.-G. Moller.

In Laozi’s text ‘wu’ and ‘you’ are both fundamental beings in the empirical world as well as positionally reversed forms (‘wu’ as not-‘you’), coinciding by the returning to the original Dao. Being: ‘you’ in its turn originates in non-being: ‘wu’ (nothingness) - obviously we can speak more accurate of mutual interdependence than of mere opposition between them. What is openly manifested in the cosmology of Daodejing is their processural dependence as a matter of becoming in the context of occurring – ‘emerging from’ and ‘passing away’. According to Prof. Moller the complementarity of empty and full forms one ‘dao’ as a process – the wheel, the pot and the room attain their usefulness through the empty place within them. So their use rests upon the void wholeness of Dao and they are not to be described as mere objects, but rather as functional processes, forming the unity of the structure of occurrence. [Wohlfart, 2003, p.42]

Wohlfart’s analysis covers almost all modern studies of Daoist philosophy until today, but it goes far beyond the above brief overview of historiographical notes on Heidegger and his interest in early Daoist texts. Let’s go straight to the annotated topic and examine the analogies and indirect matches between fundamental ontology and some kind of Eastern hermeneutics. To be able to get out of the image means hitting the intractable road - an incessant experience of the immediate non-differentiation of all differences - or redirection of all forms of expression in the absolute closeness to Dao. Zhuangzi talks about the Great awakening (大觉 - da jue), which overcomes the opposition between dream and waking state, of Heavenly music (tian lai) as a transition between speech and silence, of Real forgetfulness (chen wang - 诚 忘), which precedes knowledge and ignorance. Without overexposing the contrast characteristics of the non-conceptualizable world (as does Laozi), he is engaged in the infinite perspective of togetherness. Zhuangzi’s attempt to share with any companion on the way the horizon’s visibility is noteworthy – daoist sages always sound deep into the polyphony of the ancient and modern talks of Dao.

In Chinese Dao is a verbal noun as well as a verb - it is more important that in the contemporary language ‘putonghua’ (mandarin) it does not mean riding, but suggests talking, and even ‘telling the truth’ (daoli). To properly understand the seemingly ‘counter-productive’ philosophy of Zhuangzi we must radically change our perspective: the host of parables and not purely philosophical fragments breeds aspects of uncertainty that bring us back to the very core of the speech on the Way (Dao-yen: 道言). Zhuang Zhou's words are puzzling only for those who dismiss (ignore) the fact that the image is not a shell of meaning, but its nonverbal limit. Moving back to the living experience, Daoists demonstrate the bounds of linguistic structures and rediscover underlying the conceptual schemes phenomena.

Without invoking any specific a-causal thinking, we should notice that ancient Chinese philosophy has not developed any transcendental discourse engaged in search of the original truth per se. Its functional character indicates directly the whole process of worldliness, which does not dissolve in the dialectical relationship between the general and particular. This justifies the Way not as an instrumental relation between purpose and means, but as a principle: the completeness of being-in-Dao, understood in the sense of interchange and transition. Zhuangzi recommends to follow the ordinance of the Grand Beginning (太初 - Tai chu) and to rely on the unlimited intermediation of the principle (礼-li).

Ancient Chinese thinking bypasses the Aristotelian predictive categories – the basic correlation between yin and yang differ from the ontological model: energeia - enteleheia (activism and transubstantiation). Like Heidegger early Daoist thought runs away from causality - instead exploring the phenomenon as a causal relationship, Zhuangzi follows the interplay of its changing aspects. ‘This side’ can only be considered in light of ‘that side’; everything has its ‘this’ and ‘that’, but they are contained into one another and show each other, which is far from relativism. Is there anything which is not ‘this or that’ is the basic question of Daoist philosophy of language, on the other hand - does the evaluational demarcation: 是 / 非 - shi / fei (right / wrong) essentially belong to that which it indicates?

Heidegger’s existential analytic and the transition to the ontological foundation of language as phenomenal talk (Sage) is reminiscent of the ancient Daoist critique to the paradoxes, developed by their intellectual rivals - the sophists from the School of Names (名家 - mingjia). Zhuangzi cleverly parodies the mentalist admission of the existence of universal names, described as real entities, which leads to paradoxes of logico- metaphysical type. Thinkers of the period, called ‘the Hundred Schools’ suffered from the inertia of debating in which any rule eliminates one dimension of authenticity. Each discussion is based on something undeniable: the natural disposition of speech (yen) leads to the conclusion that in real talk you do not pronounce any words: “The ignorant speaks, those who know remain silent” [16], said Laozi. [Guying, 1985: 89] Unlike the spectacular demonstration of rhetorical discourse, the sage poetizing sink into quietude - the ‘homecoming’ of being in language, where thinking is not closed and concealed but shelters and takes care of being.

“It is true that in order to wrest from the actual words that which these words ‘intend to say’, every interpretation must necessarily resort to violence. This violence, however, should not be confused with an action that is wholly arbitrary.”[17] In the processiveness of Dao grow the potencies of occurrence rather than the output of production, so any verbal violence (为 - wei) in its expression appears to be excessive and unfruitful. Chinese thinking explores in depth this causal indeterminacy and ineffability without opposing reciprocally the degrees of evidence. The incessive fulfillment of opportunities and the interchange of the forthcoming and the becoming (成 - cheng) prevents the talk on the Way (道 言 - Dao yen) from conventional reduction to coherent and progressive unfolding. For Daoists the Void as a primary source of meaning has an ontological priority over any kind of motion in the mode of availability: wise men return to the constancy of the absent.

We must be careful about what is coming and getting away - listening to the silent call of Being and responding with paradoxical ‘non-action’ means that we need vigilance, deep vision and continually renewing prudence. Zhuangzi replicated the stanza of the Old Master (Laozi): “Looking and not seeing, listening but not hearing” - Daodejing, Chapter 14 [Guying, 1985: 64], calling us to restrain our vision, focusing on what we actually see and limit our hearing to what is really said; although affective in nature, these perceptions reveal the breaking simplicity of our non-speculative ability to comprehend the world. Daoists are more interested in the knowledge which we spontaneously gain in the process of learning-to-talk: that primary emptiness of the mind (heart: 心 - xin), in which echoes Dao - the boundary event of meeting between language and being.

To be able to see that something is given to us prior to any reflective act does not imply any special phenomenal access since the ultimate task of thinking is to follow what is already available, rather than over-thinking. According to Heidegger we are able to attain language only because we already belong to Saying – for him this is not simply a linguistic term; it points to the way in which we respond to what happens. It includes poetic and artistic kind of human response as well as silence and indicates to the primordial belonging-together of Man and Being (the so called Appropriation - Eriegnis). “For, since the being of language, as Saying that shows, rests on Appropriation which makes us human over to the releasement in which we can listen freely, therefore the way-making of Saying into speech first opens up for us paths along which our thinking can pursue the authentic way to language.”[18]

Gelassenheit (Releasement) is a term originating with the stoic conception of apatheia developed in the Middle Ages by M. Ekhart – its translation as ‘detachment’ can be misleading if it implies indifference or an attitude of not caring about anything. Heidegger distanced from this negative connotations and stated that Releasement lies outside the distinction of activity and passivity – it is a kind of waiting that has nothing to do with willing and yet it is not just impartial ‘doing nothing’. To stay in openness without having anything definite in mind reminds us of the Daoist meditation in which you do not welcome the forthcoming and don’t send off the fading away. The root of Gelassenheit is Lassen – letting, allowing and this meaning becomes more and more central in Heidegger’s later works.

Letting go in a philosophical sense implies the following interrelated topics:

Gelassenheit is neither ontic, nor ontological conception and enables us to step beyond the difference between beings and Being. If we are not willing and also are not totally idle, then what are we doing in such state of releasement? Heidegger answers the following: “Such relinquishing no longer stems from a willing, except that the occasion for releasing oneself to belonging to that which regions requires a trace of willing. This trace, however, vanishes while releasing oneself and is completely extinguished in releasement.”[19]

Heidegger says that “we never gain the thoughts - they come to us. We are to do nothing but wait.”[20] Zhuangzi has gone far ahead in this direction, linking the meaning of the character 待- dai: ‘looking forward’ with the meaning ‘to be dependent’ - a recommendation to develop full releasement and become as independent as Dao (we must learn how not-to-wait: wu dai). Daoist clear seeing as ontological equalization of man and things, being and nonbeing, etc. in the primordial light of nature emphasizes on no-mind (无心 - wu xin), no-deliberation and sitting-in-forgetfulness. Seinsdenken - the timely response to the silent call of being - can be complemented by a Daoist enlightened vision or hearing, i.e. equal illumination of things and beings, living and dying, speaking and silence by the natural light of the Way. While expressing the existential finitude as duality between Being and beings, call and response, being and nothingness, we will keep to ignore the openness of our historical destiny; only the a-causal aspect of thinking may turn us into the guardians of the ultimate sense of Being (poets, pastors /herdsmen/, messengers).

When Heidegger uses tautologies as the worldling world, Appropriation appropriates, etc. seemingly contrary to his thesis of ‘inexhaustible richness of language’ (verborgenen Reichtum der Sprache), circular expression of figura etymologica appears similar to the Daoist metaphor for the ‘heavenly reservoir’ - the primordial source of meaning and Dao-speech as a response to the nameless Dao. Zhuangzi’s and Laozi’s poetizing reveals the mastery of Daoist parables and verses as a kind of economy of thought: the figurative expression (like ‘the speechless echo’) and the short rhythmical phrases in Daodejing refer to the shapeless, voiceless and unnamable melody of Being (the flute of Heaven and Earth). The poetical enterprise from the late years of Heidegger also alludes to the splendor of simplicity - the pure expression of poetic thinking paving subtle furrows in the field of truth, where the language of being dwells.

The Daoist ontological insight (ming) into the nameless-which-is-nondifferentiable is the primordial source that illuminates the ten thousand things (wang wu), the reveal-and-concealment of Heaven-and-Earth abiding what is natural. Dao is clearing and openness: the formless form, the imageless image that lets things-be-as-they-are (自然 - zhiran). This reminds of Heidegger’s transformation of his early hermeneutical conception as a phenomenologico-ontological attempt to define the nature of interpretation by the way of Daseinsanalytik, into the bearing of message and tidings which the two-fold’s unconcealment shows to man as the message-bearer. Western philosophy must be reoriented or transcended in the primordial light of the Daoist Tai’i (The Great One), which not only entails the succession of the two - yin and yang, but represents their mutual complementation, similar to the Heideggerian “presence of present things - the two-fold of the two (being and beings) in virtue of the simple oneness”.[21]

The primordial Nameability of the invariable Dao (the Unnameable) can be associated with the Saying of Being, humanly uttered as ‘something-unsayable’ by the pre-Socratic thinkers, reconsidered by Heidegger (etwas Unsagbares). Speaking of what-is-hidden and of Dao-as-manifestation are the two naturalistic ways of expressing the same thing, provisionally called Dao – “We cannot… utter Tao-as-Reality; once we try to name it, it all of a sudden turns out to be Tao-as-manifestation in terms of the two-fold of Nonbeing and Being, etc.” [Fu, 1978: 317] The reciprocal ‘production’ of ‘wu’ and ‘you’ is close to the Heideggerian ‘showing-and-withdrawing’ and ‘clearing-and-conceling’ of Being-as-Ereignis. The ultimate ground for all the frameworks is itself no-ground (revealing the limitation of the framework) – Being-as-Ereignis exposes the ontological difference prior to setting up of any conceptual reference. “The awakening to Appropriation (Ereignis) must be experienced, it cannot be proven.”[22] Heidegger’s difference between ontic and ontological is strikingly resembling to the Daoist functional differentiation of ‘the Nameless’ (无名 - wu ming) and ‘the Named’ (有名 - you ming): Laozi says that they both stem of the same source, but on the other hand they give birth to each other, i.e. they belong together in mutual appropriation.

From the perspective of the Dao-as-principle and Dao-as-function ‘non-being’ and ‘being’ are two inseparable dimensions of the inexhaustible functional aspect of the Nameless. The yin and yang interaction, the interplay of what-is-hidden and what-is-manifest are still a human and figurative way of construing the meaning of that which is nondifferentiable. In Daodejing we find: ‘Its rising brings no light; Its sinking, no darkness. Continuous and Unnameable, it again returns to Nothingness.’ “It is in this light that even Heidegger’s Being and beings in their Ontological Dif-ference would have to maintain an ontological parity, which is what Heidegger can hardly accept.” [Fu, 1978: 318] The functional pointing at the inevitable limit of any utterance or reticence about Dao as spontaneous thisness and nameless naturalness (zhiran) symbolizes the ultimate way things are as they are.

In Daoism ‘wu wei’ indicates that we cannot will not to will, or will to relax, or consciously calm down and be enlightened and yet we won’t be able to attain meditative state of mind by doing nothing at all; it invokes a practice, called by the Japanese Buddhist Dogen ‘sustained exertion’. This phenomenon is related to the kind of thinking which Heidegger calls Andenken – a process akin to what we do when we try to recall something forgotten: waiting not passively, but very attentively, intensely, like a solo musician who is about to begin his recital or a football player in a high level of concentration. Actually there is nothing whatever we can ‘do’ in such situation – doing as a kind of metaphysical production is part of the problem, if not its source. If we believe that thinking is capable to change the place of man in the world this represents an active adjustment which has nothing to do with our present situation. The renowned statement in the Spiegel Interview that only a god can save us is telling the same thing in a different manner.

Let’s make a brief summary of the issues we attempted to touch upon in this paper:

Daoism is initially outside the Aristotelian predicative categories – for example yin and yang cannot be fixed down either as substances, nor as pure forces; saying that they are terms, expressing processes, doesn’t solve the problem of categorization: genus-species classification is lacking in Daoism and the similarity with Heidegger is due to his rejection of metaphysical predication (originally absent in Ancient China).

In both later Heidegger’s works and Daiost sayings there is no emphasis on causality – instead of a succession of phenomena in the relation of cause and effect, Zhuangzi sees the changing aspects which imply the wholeness of Dao; the ‘hermit of Todnauberg’ also reflects upon the uncircumscribed boundless power ruling the totality of perceptible givens, itself remaining inaccessible to any specific actualization.

Re-thinking of the Way is not a representational, nor abstractly conceptual or calculative undertaking, but a correlative kind of thinking toward (Andenken) – in the direction of something instead of positing it as something over against us: ob-ject. Daoism has never looked at the world in terms of objective presence, parameters and measurement – Dao has been described as the unified rhythm of the space-time structure. Heidegger also has always distanced himself from reifying entities in Newtonian container-space and reducing time to the Aristotelian series of now-points.

The traces of Daodejing on the path of Heidegger’s later thought are evident in the influence of Chapter XI upon his conception of the usefulness of the emptiness, the flow of words and the unspeakable, the jug as a thing in the homonymous lection, in The Way to Language and in the Discourse on Thinking as a whole. Zhuangzi, beside Holderlin and Heraclitus seems to be one of the decisive sources of the later Heidegger. We find Laozi’s pathmarks in the scientific pursuit of the ‘Todnauberg’s hermit’ which though obscure and “deeply uncertain in their basic concepts”[23]are no the less enlightening. Sometimes Master Heidegger’s path of thinking falls deeply into the ‘dark insights’ – a term, used by himself as a reference to Humboldt, who inspired him to change the word into a mysteriously rumoring fountain of speech.

“The mirror-play of the worldling world, as the ringing of the ring, wrests free the united four into their own compliancy, the circling compliancy of their presence. Out of the ringing mirror-play the thinging of the thing takes place.” [Heidegger, 1999, p.180] In its essential nature language is the ontological melody of the Self-same or Ereignis in the belonging-together of Being and beings, thinking and poetizing as the two modes of the Saying of Being. The existential-ontological foundation of language is discourse or Talk (Rede), which is equiprimordial with Dasein’s everyday state-of-mind (mood) as pre-ontological understanding of its existential encounter with the world and other Daseins. Ereignis appropriates Being and man, Being and thinking, Being and language-as-Saying in their belonging-togetherness. “Speaking at length about something does not offer the slightest guarantee that thereby understanding is advanced”,[24]seem to echo Laozi’s saying ‘Whoever knows speaks-not; whoever speaks knows-not.’

[1] Heidegger, M. On the Way to Language, p.92

[2] Ibid., p.92

[3] “The fitting word is still lacking even today”- op. cit., p.8

[4] Ibid., p.93

[5] Ibid., p.126

[6] Ibid., p.126

[7] “There is a beginning. There is a not yet (wei) beginning to be a beginning. There is a not yet beginning to be a not yet beginning to be a beginning. There is being. There is nonbeing. There is a not yet beginning to be nonbeing. There is a not yet beginning to be a not yet beginning to be nonbeing. Suddenly there is nonbeing. But I do not know, when it comes to nonbeing, which is really being and which is nonbeing.” sounds the redaction of B. Watson. [B. Watson (tr.) Chuang Tsu. Basic Writings, N.Y., 1964] Because of the polysemy of the determinative particle ‘wei’, ‘not yet beginning’ may be translated as ‘no no-beginning’ (as in the case of Fung Youlan), ‘before that beginning’ (J. Legge - http://oaks.nvg.org/ys1ra5.html) or even ‘ever begun’ with another contextual reading (Dr. Katurova). Except here and when the following after the cited author’s translation is necessary, all quotations from ancient Chinese texts are under the translation of PhD Sofia Katurova following the editions of Cheng Guying - Zhuangzi jinzhu jinyi, Beijing (Zhuangzi – New Reading and Commentary), 1988 and Laozi zhuyi ji pingjie (Laozi – Commentary and Analysis), Beijing, 1985.

[8] 道 - literary: way, path; also method, manner

[9] Heidegger, M.; Hofstadter, A. (tr.) Poetry, Language, Thought, Beijing, 1999, p. 168

[10] Heidegger, M. (quot. trans. by Stambough, J. ), Sein und Zeit, Niemeyer, 1953, p.437

[11] Heidegger, M., Krell, D. (ed.) Basic Writings, N.Y., 1977, p.34

[12] Wieger L. Chinese Characters, p.36 in [Heim, 1984, p.316]

[13] Heidegger, M., Krell, D. (ed.) Basic Writings, N.Y., 1977, p.384

[14] ‘Wu wei’ does not emphasize upon the irrational, totally unconditioned behavior. Higher state of consciousness improves the level of awareness - the foreseen direction of human doings and cosmological events.

[15] Generally translated as a dark and light; furtiveness and openness etc.

[16] For the popular translation of this stanza, see at end of this paper

[17] Heidegger, M. Kant and the Problem of Metaphysics, p. 207

[18] Heidegger, M. On the Way to Language, p.130

[19] Heidegger, M. Discourse on Thinking, p.79-80

[20] Heidegger, M.; Hofstadter, A. (tr.) Poetry, Language, Thought, Beijing, 1999, p.6

[21] Heidegger, M. On the Way to language, p.30

[22] Heidegger, M. The Way to Language (Der Weg zur Sprache) in Basic Writings, p.57

[23] Ibid., p.116

[24] Heidegger, M.; Macquarrie, J and Robinson, E (tr.) Being and Time, N.Y., 1962, p.208

References (Bibliography):

Cheng, Chung-ying. Chinese Metaphysics as Non-metaphysics: Confucian and Daoist Insights into the Nature of Reality in Understanding the Chinese Mind, Hong Kong and N.Y., 1991

Guying, Cheng. Laozi zhuyi ji pingjie, Beijing, 1985

Guying, Cheng. Zhuangzi jinzhu jinyi, Beijing, 1988

Fu, Ch. The Trans-Onto-Theo-Logical Foundations of Language in Heidegger and Taoism in Journal of Chinese Philosophy (1978), 5 (1), 301-333

Heidegger, M.; Anderson J. (tr.) Discourse on Thinking, N.Y., 1966

Heidegger, M. Identity and Difference, N.Y., 1969

Heidegger, M., Krell, D. (ed.) Basic Writings, N.Y., 1977

Heidegger, M. Kant and the Problem of Metaphysics, N.Y., 1962

Heidegger, M. On the Way to Language, N.Y., 1971

Heidegger, M.; Hofstadter, A. (tr.) Poetry, Language, Thought, Beijing, 1999

Heidegger, M.; Krell, D. (ed.) The Way to Language. Basic Writings, L., 1978

Heim, M. A Philosophy of Comparison: Heiddeger and Lao Tzu. Journal of Chinese Philosophy (1984), 11 (4), 307-335

May R. Heidegger’s Hidden Sources. East Asian Influences on his Work, tr. with a compl. essay G. Parkes, N.Y. and L., 1996

Munro, D. The Concept of Man in Early China, Stanford, 1969

Owens, W. Radical Concrete Particularity: Heidegger, Lao Tzu and Chuang Tzu. Journal of Chinese Philosophy (1990), 17 (2), 235-255

Parkes, G. (ed.) Heidegger and Asian Thought, Hononlulu, 1987

Parkes, G. Lao-Zhuang and Heidegger on Nature and Technology. Journal of Chinese Philosophy (2003), 30 (1), 19-38

Stambaugh, J. Heiddeger, Taoism and the Question of Metaphysics. Journal of Chinese Philosophy (1984), 11 (1), 337-352

Yu-Lan, Fung. A Taoist Classic. Chuang Tzu. A New Selected Translation with an Exposition of the Philosophy of Kuo Hsiang, Beijing, 1989

Wei-Hsin Fu, Ch. The Trans-Onto-Theo-Logical Foundations of Language. Heidegger and Taoism in Journal of Chinese Philosophy (1978), 5 (1), 301-333

Wohlfart, G. Heidegger and Laozi: Wu (Nothing) – On Chapter 11 of Dao De Jing. Journal of Chinese Philosophy (2003), 30 (1), 39-59

[Download the original article as PDF