събота, 29 май 2010 г.







Първи стъпки в катеренето                    На Master
Никога нямаше да се престраша да направя първата крачка, ако нямах пред себе си жив опит за привидно невъзможното: не просто вертикално предизвикателство към гравитацията, а пример за изключителната гъвкавост на "живеенето на ръба". Да поставяш Границата под въпрос с всяка следваща стъпка, е несравнимо преживяване - предизвикателство от смъртта към живота и обратно :).

Нещо като висш пилотаж в областта на себепознанието и самоконтрола - защото усещаш, че си буден едва след излаз от "мая": илюзията-сън, която по погрешка вземаме за съществуване... Относно т.нар. "крайна реалност" няма еднозначен отговор; ценното са самите пробиви - подстъп към Неизвестното, с което се сблъскваш в момент на максимално усилие и тотална концентрация!
Само майстор-инструктор можеше да разчупи скованото ми мислене и да "прекърши" телесната ми слабост, за да усетя вкуса на най-екстремния занаят: Пътуването към себе си. Докато ми даваше напътствия от подножието на скалата, в мен се пробуди едно ново усещане за сила, която превъзхожда теб-и-мен и ни издига отвъд "самостта и заедността".
Лесно следвах упътването, съзвучно с откровението на Пътя, защото то не бе външно, чисто техническо и с това отчуждаващо, а наподобяваше дълбоко-присъщ на всекиго вътрешен глас...Изнурените ми нозе и крехка психика правеха немислимото - с твърдата, но в същото време шеговита нотка на "катерачните команди" получих "открит урок" по практическа свободност!







Патици в

Д.Окол

Езерата

Мястото за

Съзерцание

В началото на август м.г. гостувах по покана на учителката си по китайски на вилата ѝ в Окол, където щяхме да съчетаем преводите на Гуо Сян с разходки на чист въздух, разчистване и дребни ремонти по изоставената от години къщичка. След като окосих гъстите треволяци с човешки бой, окастрих дивите издънки и храсти с ръст на малки дървета в дворчето (което преливаше в поляна и граничеше с гората в края на селото), реших, че ми е време да се ‘развихря’ по своему. Едва дочаках съботната сутрин и хванах първата маршрутка за Мальовица, която потегляше от Самоков малко след изгрев, така че да стигне горе щом слънцето започне да гали с лъчи мощния планински хребет. В колата русоляв младеж с млечнобяла кожа, обсипана с хиляди лунички попита за х. Вада и веднага разбрах, че съм си намерила спътник. Обърнах се усмихната, прецених от пръв поглед, че е крехък дъновист с огромна раница, попитах риторично дали и той е за Езерата, и след положителния отговор му предложих компанията си.

Когато ни оставиха на разклона за хижата, утринната мъгла бе започнала едва-едва да се вдига, обсипаните с плод малинаци бяха окъпани в роса; от много време насам се очертаваше може би първият безоблачен ден на такава височина и нямаше как да не съм в приповдигнато настроение. Докато набирахме сили да се справим с предстоящата денивелация от повече от 1000 метра, леко задъхана, изнесох по молба на Веско – това бе името на младежа – едночасова лекция за даоизма, към който и той проявявал чисто езотеричен интерес. На въпроса му защо съм тръгнала сама по непреброден маршрут бях отвърнала, че наскоро съм защитила дисертация за Джуандзъ и сега искам да проверя на практика как ‘извървяното Дао’ става Път.

След като изминахме за по-малко от час петте км. до х. Вада по шосето, започнах да си правя сметка за времето, което ми бе нужно за отиване до Седемте езера и връщане в 17.10 на разклона за Самоков (ако исках да хвана последната маршрутка за Горни Окол). Веско щеше да нощува горе, за да танцува паневритмия в неделния изгрев, така че нямаше какво да му мисли и все пак бе загрижен за тежкия маратон, който бях планирала за себе си. И аз можех в краен случай да преспя в новата хижа, но не горях от желание да се тъпча в пренаселените стаи (още по-малко в палатката на Веско), а и бях дала дума на София да се върна щом слънцето започне да преваля склоновете на Окол, за да не я оставям сама когато мракът потопи къщурките от вилната зона – нейната бе една от последните. Обичахме да съзерцаваме залеза над Мальовишкия чал от просторната ѝ тераса при ясно време, а щом се стъмнеше – трепкащите светлинки на селото под нас, на града в далечината, а също и виещата се диря по баирите от фаровете на закъснели камиони.

Веско предложи да се качим до Езерата по немаркирана лъкатушеща пътечка, която едва различаваше на картата; това си бе известен риск, но аз му се доверих, надушвайки тръпката на приключението. Тъкмо издирвахме началото на мистериозната си отправна точка, когато заблудена двойка, връщаща се към Вада, ни попита за Душевадката (стръмна, но маркирана туристическа пътека нагоре) – момичето се оплака, че стигнали до „задънена улица”, но видели разкаляно отклонение вляво, което отговаряше на търсената от нас дестинация. Упътихме ги и с нетърпение забързахме към „нашата пътечка”, която се провираше сред тлъста, обилно напоена с влага трева, сочни боровинки и наедрели от последните валежи гъби. Впуснахме се напред с ентусиазъм да побродим по едно от малкото все още почти девствени кътчета на Рила - утрото бе невероятно свежо и прохладно, изкачването – плавно и приятно; оставаше само да прекосим Бели Искър, за да уцелим вярното отклонение за Езерата. Напредвахме бързо, но и след половин час само чувахме реката сравнително отдалеч, без да се налага да я пресичаме; тогава се появи и първият разклон, а заедно с него и дилемата – наляво или надясно? Веско колебливо ме попита „А сега накъде”, подавайки ми картата, на което с усмивка отвърнах, че не съм много по ориентацията, така че се доверявам на неговата визия и действам по усет. И тъй като започваше стръмнина, важното бе да не се връщаме обратно с неговия обемен багаж, затова след кратко изпробване на по-непривлекателния вариант, се спряхме на „по-добрия”, макар и обиколен път. Единодушно решихме да навлезем в рехавата гориста част, а после да прехвърлим билото, което предполагаемо трябваше да ни открие някаква панорама към Мальовица, за да видим къде точно се намираме.

Гората се оказа фантастична и понеже неусетно бях забързала, Веско ме прикани да поспрем и да се насладим на пищната зеленина, величествените борове и яркото слънце, което смело надничаше откъм върхарите. Дадох си сметка, че на момчето хич не му е леко – въпреки прохладата от челото му се лееше пот – и предложих даже да свали раницата и да поседне, макар последното да не е препоръчително за сърцето. Той бе на същото мнение, затова помоли единствено забавим темпото – постепенно щял и да отдъхне, и да набере скорост; оставих го да води, попивайки чудната атмосфера с всичките си сетива. В един момент толкова се улисах, че не видях по кое от поредните разклонения на пътеката е поел (на пръв поглед двете щяха да се съберат след няколко завоя, но не беше сигурно) и му викнах, за да разбера къде е. И той смяташе, че няма значение по кой от двата пътя ще поемем, но за всеки случай се насочихме към хълма в края на леса с надеждата, че скоро ще можем да се ориентираме.

Явно не се очертаваше да пресичаме речен брод, но всяко зло за добро – за мен това бе облекчение; предадох радостта си и на Веско, след като му разказах колко съм зле с хлъзгавите камъни, където трябваше да разчитам на неговата подкрепа за баланс. И тъй като времето напредваше, а единственото, което знаехме, е, че поне посоката е правилна, въпреки известното отклонение, Веско предложи да сечем баирите напряко, доколкото е възможно. С удоволствие приех очертаващата се авантюра, след като си намазах откритите части с репелент, но се тревожех за неговия свръхтовар, който щеше да постави на изпитание издръжливостта му. Младежът имаше-нямаше 60 кила; изглеждаше чист, фин, почти прозрачен и се чудех как да му помогна – едва успях да го склоня да прибера спалния му чувал в моята раничка. Пребродихме няколко хълма в бесен ритъм за половин час, но после, с увеличаване на надморската височина и жегата, дори аз започнах да се задъхвам, да не говорим за него. Тогава внезапно са натъкнахме на някакъв заслон и Веско успя да разпознае мястото – миналата година бил там, но новините не се оказаха много добри: насочили сме се по паралелната на търсената от нас хълмиста верига, наречена Зелени рид.

Вече нямаше връщане назад, а и бе превалило пладне, така че забавихме крачка да хапнем в движение, но без да спираме – аз джанки, а той си носеше кофичка специално приготвени кълнове, които го зареждали с много енергия. Все пак личеше, че силите му са на предела и аз все по-често притичвах стотина метра встрани по посока към Мальовица за снимки, само и само да не избързвам, без да се усетя, въпреки „юздите”, които гледах да си налагам. Веско ми посочи камениста бездна, сред която се виеха кълбести изпарения, наречена от познавачите „мястото, където се раждат облаците”, но нямаше достатъчно време за наблюдения. След 2000 м. ставаше все по-трудно да си говорим, а и не бе нужно – дивата пустош околовръст предполагаше мълчаливо споделяне на Пътя. Почти слязох до първия изпречил се циркус и докато гласях ‘перфектната снимка’, Веско ми посочи с жест насрещния склон, по който притичваха диви кози. Застинах от изненада – досега не бях се озовавала в толкова безлюдна част на планината, където тези скални ездачи се чувстваха в свои води: за отрицателно време прекосиха бегом хълма и поеха по следващия, после изненадващо „биха контра”, завиха и изчезнаха зад баира, от който бяха изскочили изневиделица. Зачудихме се на странното им поведение, предположих, че може да сме ги подплашили, но според Веско те така си тичали – беше ги виждал и друг път, но сега забеляза, че редом с двама пясъчножълти рогатковци препуска и мъниче; може би го тренираха и му предаваха опита си за безкрайните терени, които обхождаха набегом. Малко по-късно, умираща от жажда (така и не бяхме попаднали на реката, от която щях си напълня бутилката), бях възнаградена с прекрасно малко изворче, скътано в подножието на ‘мистичното място’, към което ме водеше Веско. Натъкнахме се на няколко „отцепници” от голяма група за изкачване на Мальовица, преценили, че здравето, силите или съответно възрастта няма да им го позволят и поели по Зелени рид. Това бяха единствените хора, които срещахме откак обхождахме „еретичния си тур”; докато те се оплакаха, че към върха било навалица, а чули, че и Мусала е щурмуван от няколкостотин кашкавал-туристи…И те като нас бяха искрено щастливи, че са се запилели по алтернативни маршрути и споделиха, че са удивени, попадайки съвсем случайно в райско кътче за отдих. Веско обаче ги прекъсна любезно с думите, че съзнателно сме се насочили натам и поне той знае какво ни очаква, а аз трепетно предвкусвах предстоящата приказка…

Стана очевидно, че няма да смогнем с предвидения от ‘водача’ ми бърз обход на седемте езера плюс тези на Чистотата и Съзерцанието – наречени така от дъновистите, а иначе се казвали Голям и Малък Чалак или нещо такова. Според него имаше няколко възможности: връщане през Зелени рид веднага щом напуснем Мястото за медитация, ако искам да съм сигурна, че ще хвана маршрутката в пет часа; да сляза до хижите на Езерата и оттам – надолу по Душевадката, без гаранция, че ще успея; или да остана за нощта в палатката му, а на другия ден да разгледаме всичко на спокойствие. Приех междинния вариант с презумпцията, че така ще видя колкото се може повече от Езерата днес, а ако закъсам по Душевадката, ще успея да се кача обратно при Веско преди стъмване. Скоро бях напълно завладяна от мистиката на българския Стоунхендж – макар да откривах елемент на духовен кич в осъвременяването на Дъновия прототип с мраморен Пентаграм и мозаечно сърце, в което с камъчета бе изписано „Бог е любов”!

Нямаше обаче много време за съзерцание и след кратка молитва и серия панорамни снимки на 360 градуса, трябваше да побързам надолу. Тук вече Веско се „предаде”, показа ми криволиците на пътеката към Езерата, разменихме си GSM-ите, със заръката да му се обадя ако има нещо и се сбогувахме поживо-поздраво. Заспусках се бегом по склона с надеждата скоро да видя едно от най-красивите езера, за чиято прелест новият ми приятел ме бе подготвил само отчасти. Още докато снимах Езерото на Чистотата над дълбоката пропаст, насред която едно божествено синьо око ме привличаше като магнит, Веско ме бе дръпнал уплашено с думите: „Сигурен съм, че ще излезе хубав кадър и без да се надвесваш над бездната”. Засмях се с признанието, че щом се отнеса, често стряскам по този начин приятелите си, но онова, което отстрани изглежда неоправдан риск, се дължи на неусетно вглъбяване, игнориращо инстинктивната фобия от височини (а и май, подобно на чувството за гъдел, което ми бе непознато, бях ‘оперирана’ и от този страх за сметка на други: мъдрецът знае, че понякога най-страшни са тъкмо хората). Спуснах се до второто езеро в подножието на Хълма на Съзерцанието, в което се измих набързо и щракнах 1-2 кадъра с игра на симетрии между небето, планините и водната шир. От ъгъла, под който ги наблюдавах, се открояваха като синкав пясъчен часовник или прищипана по средата фуния на фона на каменистите върхари, обграждащи пейзажа като мизансцен. Нямах обаче никакво време и без повече да се бавя в търсене не пътеки, закатерих баира, който щеше да ме отведе до поредното езеро в подножието. Сякаш всяко следващо „око” се стремеше да надмине по хубост предхождащото го и всеки път щом надникнех към кристалната сълза в дъното на скалистия басейн, удивлението ми нямаше граници. Банално е да твърдя, че ми е секвал дъхът от чудната картина, но трябва да призная, че се задъхвах от притискащите ме минути, които се изпаряваха по-бързо от водни капки по нагорещени морени. На върха над най-страховитото езеро имаше мемориална плоча на Петко Х (фамилията не се разчиташе, а само годината 2001, както и надпис „Прави добро”, увенчан с бяла роза); благодарих, че съм жива и пожелах мислено „Светла му памет” на човека, намерил последен покой на вълшебно място.

В стремежа да заснема двете Езера при хижите откъм най-живописната позиция: като две присвити очи (едното намигващо), нагазих обрамчващите хълма клекове, и когато установих, че съм се смъкнала до опасна стръмнина, залазих панически обратно. Добре, че паметта на фотоапарата се бе запълнила - отново загубих ценно време, но също и пътеката; малко преди да се отчая, срещнах приятен брадат мъж с червена фланелка и спортна фигура, който уверено крачеше десетина метра нагоре. Скоропостижно се изкачих до него, поздравих го засмяна с думите „Към хижата ли?”, на което той отговори утвърдително, а аз с още по-широка усмивка отвърнах „Супер, значи ще си имам компания, че не знам най-прекия път до долу”. Едва сега забелязах щеките, които му помагаха да запази отривистата си походка и по най-стръмните участъци от спускането. Добре, че вече имах известен тренинг в катеренето и рапела, та не се изложих, защото той изобщо не ме изчакваше и даже сякаш се учуди, че още го следвам след най-трудните пасажи. Щом отмина тежката част и заслизахме по нещо като издялкани стълбички в скалата, се разговорихме накратко и едва разбрал колко ми е напечено положението, предложи да ми налее от своя бидон с минерална вода (беше един от ‘праведните дъновисти’, бивакуващи по цял месец тук), за да не губя време в търсене на чешмата.

Благодарих от сърце и поех в указаната от него посока към Душевадката по най-бързия начин – за всеки случай помолих една жена на средна възраст в снежнобели дрехи и кърпа за глава (ясен белег за принадлежност) да потвърди, че това е пътеката, за да не се лутам излишно. Споделих, че усещам с всяка фибра изключителния заряд на това място и без да съм последовател на Дънов – енергията течеше буквално като ток по вените ми (което нямаше нищо общо с умората – напротив, вдъхна ми нови сили). Тя се учуди, че ще слизам сама по маршрута и отзивчиво ме заведе дотам, откъдето според нея следваше да започне турът – не знаеше дали пътеката е маркирана, само ме предупреди да внимавам да не се спусна прекалено надолу до езерото и да се пазя от клековете. Тръгнах храбро със съзнанието, че все още се движа по график, но скоро щях да изпитам и двете опасности, за които ме предупреди изпращачката.

Известно време вървях по добре очертан път, който започна да става съмнителен в скалистата част, а като навлязох в клека, взе да се губи все по-често. Връщах се на няколко пъти без особен успех, а времето летеше като стрела и волю-неволю се реших да звънна на Веско, който се оказа на половин час от хижите. Неразумно бе да го чакам, затова пък ме успокои, че съм много добре с часа: да опитам да изляза от гъсталака и ако трябва да тръгна по брега на езерото към Новата хижа. В случай, че не успеех до четвърт час, той щял да ми се обади и при нужда да се притече на помощ. Забързах към по-рехав участък, който видимо водеше към брега с малко прескачания на последните редици клекове и открих нещо като пътечка нагоре към малкото хотелче. Тъкмо тогава позвъни Веско и аз му казах, че съм на прав път, но все още не виждам началото на Душевадката. Внезапно зърнах колче, побито на висок камък; помощникът ме инструктира да проверя дали има синя маркировка в основата, бодро потвърдих и благодарих на младежа, защото знаех, че съм спасена. Сега всичко зависеше от скоростното тичане по дълбоко вдълбан каменист коловоз и това ме окриляваше, макар изтощението отдавна да бе започнало да си казва думата. Малко по-надолу срещнах отново двойка младежи, изплезили езици до земята, които попитаха много ли има още нагоре; окуражих ги, че за 15 минути са на Езерата, а като поразмислих добавих, че зависи от темпото, но ще им отнеме най-много половин час. Питах ги за колко време са се изкачили от Вада и те сметнаха, че са им трябвали повече от три часа, което за мен означаваше минимум час препускане надолу, а бе почти15.30.

Играта загрубяваше и се наложи отново да прибягна до „походката на силата” – навлязох в контролируем транс и се изстрелях като снаряд, без да усещам острите камънаци и височините, от които скачах, за да съкратя маршрута. Положих нечовешки усилия и все пак чак в 16.20 бях на хижа Вада, а оттам имаше поне час по шосето до мястото, откъдето минаваше последната маршрутка в 17.10. Хижарят ме посъветва да стопирам някого, но бих го направила само в краен случай, какъвто за съжаление не ме подмина и този път. Първоначално подтичвах в равномерен ритъм въпреки смазващата преумора и все по-непоносимите болки от твърдите обувки и пагубното за плоскостъпието ми набиване по асфалта. Даже на много места забелязвах диви ягоди и в движение откъсвах по някое ароматно плодче в напразен опит да наквася пресъхналото си гърло, тъй като на Вада нямах време за наливане на вода. Всичко изглеждаше добре до 17.05 – все ми се струваше, че аха-аха стигам, а вместо това се задаваше поредният завой; в този момент чух зад гърба си шум на кола, обърнах се и от немай-къде вдигнах пръст. Джипът спря – вътре имаше семейство с едно дете и достатъчно място, но мъжът отказа да ме вземе до разклона с думите, че е само стотина метра по-надолу. Хукнах едва поемайки си дъх с отворена уста и на „акумулаторни батерии”, защото отдавна бях изтощила всички резервни запаси и само се молех да не видя гърба на бялото Пежо с табелка за Самоков. Като по чудо то се зададе точно когато бях пресякла пътя в неговата посока и не знаейки на кой Господ да благодаря, размахах ръка, като силите не ми стигнаха даже да отворя вратата (видът ми обаче трябва да е бил доста изнемощял, щом отказа шофьора от обичайните в такива случаи шеги). Вече знаех, че мисията ми да посрещна нощта в Горни Окол е изпълнена и се заех да почиствам чорапите си от репеи, сламки, камъчета, а за жалост и един смачкан скакалец, вмъкнал се незнайно как в обувката ми. Вместо да броя пришките и раните, и да оплаквам одисеята си пред София, написах благодарствен sms на Веско, че всичко е наред, на което той отвърна простичко „Герой”…

Равносметката в края на деня е, че успях да разгледам 5 от Седемте Езера, без Трилистника и Близнака (Рибното и Долното, Сълзата, Окото и Бъбрека, както и Чанаците и мистичния дъновистки Кът за Съзерцание), и още безброй чудни пейзажи, да срещна интересни и добри хора, и да се прибера без големи травми. Точно навреме: любимата Учителка тъкмо бе започнала да се озърта към портичката, за да сподели след разказа ми за преживяното, че все едно тя е била там и искрено се радва, че е допринесла това да се случи – може би дори повече от мен, тъй като от „разнебитеност” не можах да дам пълна изява на емоциите си…