Усещане за Море

Бат’Радо – Тренера

Малкия

Днес Морето ми направи неочакван подарък – очаквах ледена, мътна, разбунена вода с коварни вълни след снощната буря и почти се бях отказала от идеята дори да проверявам състоянието му отдалеч… Може би това щеше да бъде добра отсрочка за все още възпалената ми ръка, която определено не се подобряваше (особено след ежедневните ми едночасови плувни маратони в недотам чистата вода и силното слънце, което, отразено от вълните, пронизваше превръзката като скенер). 

Бях готова да обърна видимо неблагоприятната перспектива и да се радвам на всеки развой на събитията, но начинът, по който ми се отплати Морето, надмина и най-смелите ми представи. Вместо опасни студени течения или мъртво вълнение в резултат на силния вятър и огромното количество дъжд, което бе увеличило обема на морските води (но се оказа и че ги е пречистило доста ефикасно), негативните последици бяха само мокрият пясък и слоестата облачност, носещи сурова красота в моите очи.

И така целият бряг сутринта в 10 часа бе мой – нещо немислимо в разгара на сезона и за 6 часа сутринта или в полунощ; дори спасителите се бяха скатали някъде в отчаян опит да убият скуката. Сред раздърпани бухлати облаци и смирено слънце, което едва се престрашава да надникне отвреме-навреме и да приветства ‘оголващите го’ повеи на вятъра, внезапно изпитах нещо, което мога да нарека пределна Откритост (може би толкова впечатляваща именно поради пълната си непредсказуемост и необусловеност).

Иначе сивкаво-кафеникавото заблатено море се бе сдобило с изненадваща изумрудена окраска с виолетови до кристално-сини отблясъци: отразени плахи лъчи и тежки облаци. Безкрайна зелена пустош, чиито покой се нарушаваше единствено от играта на слънчеви зайчета при редките появи на светлинната пътека във водата. А нейната повърхност не бе набраздена даже от случайните рейдове на чайки и патици…

Сякаш дори досадните медузи, пратени от Посейдон да наказват наглите смутители на дълбокия му покой, бяха излезли в почивен ден. Може би недоволството им от рязко обезсолената тяхна обител след сладководния порой си бе казало думата и те се бяха оттеглили далеч навътре в обичайната си среда.

             А щом се потопих в този райски басейн, и последните ми опасения се разсеяха – оказа се, че въпреки късните часове на изливането му, дъждът е бил топъл и морската вода всъщност е осезаемо по-приятна от бръснещия вятър на сушата, усилващ чувството за студ. И докато се отдавах на тотално единение с тази наистина безкрайна, бистра, подобна на езерна шир пустота, получих дар, който за съжаление е несподелим… Мога само да кажа, че явно блаженството на вътреутробната неразличимост между ‘свят’ и ‘всемир’, ‘теб’ и ‘други’, ‘време’ и ‘пространство’ спохожда съвсем неканено не/заслужилите го.

 Въпреки професионалната си ориентация към Нирвана, винаги съм смятала за кощунство да я приравнявам с който и да е емпиричен феномен, но пред достоверността на въплътената безпределност] и в най-съкровените кътчета на невярващото ми в чудеса его, всякакви трансцендентални „медитации” се обезсмислят… Само мога да потвърдя, че освободеността не е толкова състояние на съзнанието, а е повече усещане, отколкото при всички възможни сетивни наслади, взети заедно и увеличени на n–та степен…

Пътуване на границата между спомена и копнежа, бляна и съня, истинната и въображаемата вселена, от което е невъзможно да се откажеш, точно както и не можеш да го предизвикаш целенасочено… Което не значи, че не трябва винаги да си в готовност: ако времето на превръщането на цвета в плод е далеч, никой парник на мисълта не ще го култивира, а ако твърде дълго просто чакаш, презряването се превръща в гниене.

 

 

 

---