Доокомплектоване на маратонския ‘пакет’ Седемте Рилски езера – 2 години по-късно

Парадоксално или не, поредната моя езерна одисея започна да се заражда в онзи бурен четвъртък, 11 авг., когато внезапно ни връхлетя жестока есенна вълна (за щастие еднодневна), придружена с напоителни порои и леден северен вятър. Та тръгваме рано сутринта от морето към Трявна, за да оставим майка ми и Искрен за седмица в Божковци на чист въздух, а аз да се насоча към по-големи надморски височини и екстремни за все още малкия ми син маршрути…Още като наближихме Стара Планина, заръсиха първите дъждове, но с навлизане в Хаинбоаз настана някакъв кошмар – пътят през прохода едва се виждаше от внезапното смрачаване и пелените вода, които се стичаха от всички страни като разпенена завеса. И двете катастрофи, които станаха за отрицателно време при стръмните завои на хлъзгавата настилка, засипана на места с внезапно отронили се скални късове от необезопасените участъци, бяха в нашето платно (трябва да призная, че поддържащите пътя бяха изпратили скоропостижно работници да изринат изсипалите се на шосето камъни с лопата, но междувременно потокът коли и камиони не секваше и бе чист шанс кой ще изтегли късата клечка). По принцип не се шашкам от подобни ситуации – адреналинът се покачва: когато си със здрава кола като Тойотата и сигурен шофьор до себе си като Юри, тръпката е даже приятна, но щом детето е с мен, възприятията се променят и още първият инцидент с поднесла кола, която се бе завъртяла в канавката пред нас, ме изправи на нокти. Кошмарът бе малко по-надолу: тир от насрещното платно се бе натъкнал на все още неприбраните от асфалта камънаци и се бе обърнал на една страна в нашето буквално няколко минути преди да минем оттам… Доста по-нататък срещнахме пътна помощ и полицията, които тепърва тръгваха някъде от Гурково или от по-близка община, а на мен просто не ми се мислеше ако това чудовище ни бе връхлетяло изневиделица, колкото и предпазливо да карахме, извивайки няколкотонното си туловище в нашата лента…

Слава Богу всичко приключи благополучно и още щом се насочихме към Вонеща вода след най-дългото българско село – Пчелиново, простиращо се 8 километра из Балкана, дъждът поотслабна. След отбивката за Трявна пътят започна да криволичи все повече, паралелно с изкачването към планинските махали, та на Искрен му прилоша малко, но това бе единственото, което можеше да наруши приятната екскурзия, ако не бяхме пристигнали горе сравнително бързо. За отбелязване е, че и в най-топлата част на ранния тревненски следобед температурата не можа да се качи повече от 12 градуса, но, както ми разказаха, още на другия ден времето се бе нормализирало. Малко съжалих впоследствие, че не сме ги оставили още по-нависоко при екопътеките вдън гори тилилейски – предлагаха се вили и в Бъзовец, и в Кръстец, но така пък градчето им бе на 3 км., та да не са съвсем далеч от цивилизацията при нужда. Към 4 следобед аз се метнах на буса за София и се насладих на вече хубавото време и разкошните гледки по автомагистрала Хемус (обикновено навлизам в столицата през Тракия). Пренощувах в квартирата, която ми предстоеше да напусна и на другата сутрин в 6 потеглихме към автогара Юг, а оттам – с първата маршрутка за Самоков, където направихме връзката за Мальовица в 8.15. В 9 поехме към хижата и понеже бе невероятно свежо и прохладно след пороите от предната нощ и все още неизпарилата се роса, съкратихме едночасовото разстояние от ЦПШ-то до хижата наполовина. Тъкмо имаше повече време за кафенце и почивка сред разкошните надвиснали скали и обрасли в борове хълмове околовръст, на които така и не можех да се нагледам. Слънцето на планината обаче не се помайва и когато поехме нагоре към 10ч., вече започна да напича здраво – свалих си жилетката и я вързах на кръста, а непромокаемото ми яке стана само излишен баласт.

При едни от първите снимки на скалите си свалих жилетката край един голям камък (даже на най-първото фото съм още с нея) и докато инвентаризирах останалите такъми, така и не се сетих повече за нея: беше си изпълнила функцията да ме стопли, та явно не можех да я мисля повече…Здраве да е, катерачите считат подобни символични приношения за кадемлийски, а и тъкмо ще имам стимул да се върна скоро отново на същото място (ако успея да го открия), за да си я потърся :). Поразкърших се и след пресичането на морените над реката, а на някои места направо през самата обкръжена от клекове вода, нещата се изясниха и смело можеше да се импровизира без риск от изгубване. Разкатерването продължи дълго, понеже тази година почти не бях тренирала, но, слава Богу, този път не се очертаваха сериозни здравословни проблеми. Почти всичко през този чуден петък бе прекрасно: времето – топличко, но без да е дразнеща жега, слънцето – ярко, но без да изгаря, въздухът – кристално ясен и прозрачен, небето – наситено синьо, както и лазурните езерни води, в които то се отразяваше заедно с Мальовишките гърбици. Благодарение на това изчистване на хоризонта видимостта дори и на близо три хиляди метра височина бе невероятно добра, което за Елени връх, Злия зъб и Мальовица си е истинска рядкост и нямаше как да не се възползваме от удалата ни се възможност и да изкачим върховете така, както ние си знаем.

Специално Мальовица я обходих и изкатерих почти от всички посоки и денят щеше да се запомни само с хубави неща, ако нямаше едно-две недоразумения в компанията, в резултат на което се скарахме с партньора, с когото бяхме тандем и накрая поех соло по стръмнините…на такава височина това не е най-разумното нещо, но какво да се прави…Приключението завърши съвсем безпроблемно, като се изключи окончателния разрив на автогарата в Самоков, след който ми стана ясно, че ще прекарам останалата част от екстремната си почивка сама, или по-скоро със София в Горни Окол, а великата Рилска пустош щях да си кръстосвам без допълнителни ‘екстри’…Та така започна неделното ми маратонско обхождане на Езерата от вече познатия ми разклон за хижа Вада, където маршрутката ме хвърли към 8.50 – този път нямаше никой друг от колата по моя маршрут и като разбра, че планирам да се прибирам със същото возило в 17.10, шофьорът Данчо ме предупреди строго още в 17ч. да съм на разклона. Обещах, че доколкото зависи от мен, ще бъде така и поех по пътя, все още изпълнена със сили и утринна бодрост и не твърде загрижена за точността. За мен бе важно, че изпълнявах предварителния си замисъл, макар и знаейки, че човекът, с когото имах уговорка за неделно качване по същия път, няма да дойде; можех да оставя изкачването за по-спокойния откъм тълпи туристи понеделник, но не обичах да скършвам думата си на две, каквото и да става…

И така поех по изключително живописния път към хижата, обрасъл и от двете страни в лески, коприва и най-важното за мен – диви ягоди и малини. Къпините и малинаците тук-там още не бяха узрели, но колкото повече напредвах, толкова по-отрупани в плод бяха храсталаците - нямаше как да издържа на изкушението - спирах все по-често и хапвах от ароматните, макар и не съвсем сладки плодове до насита. Единствено в съседство с копривата най-сочните и вкусни плодчета не бяха пипнати и се заех внимателно да ги обирам, причинявайки си само едно-две ожулвания, с които трябваше да внимавам, като се има предвид колко съм алергична…Накрая се забавих значително, въпреки доброто темпо на придвижване нагоре – вместо за близо час, взех 4-те километра до Вада за час и половина и единствено повтаряйки си формулата ГГЗ (малко е нецензурна – трибуквената думичка с първото „г” няма да я пиша, а продължението е „глава затрива”), успях да се откъсна от все по-зрелите малини. Ягодките бяха кът и реших да си ги оставя за десерт на връщане - ако всичко мине добре и разпределя правилно времето си, което, доколкото се познавах като способности за ориентация, беше малко съмнително…Набързо се поизмих на хижата, попълних запасите от вода: беше лунната диета, така че освен вече натежалите в стомаха ми кило малини, носех още толкова джанки и диви ябълки в раницата за из път.

Насочих се към поточето с Дъновистки кът край дървеното мостче, откъдето тръгваха и двете пътеки към Езерата, щракнах природозащитните табелки със светкавица, защото навлизах в гората и нямаше как иначе, и се насочих към припокриващата се в синьо и червено маркировка. Червената пътека минаваше през Сапаревската вада и х. Ловна, така че реших да я избегна на всяка цена и да се покатеря по отбягваната от мнозина даже само заради името Душевадка, маркирана в синьо (все още не бях ползвала картата и съдех по беглите ми спомени от 2009, когато я бях пробягала надолу с неистови усилия за час и половина). Даваха време за изкачването й три часа, но аз не се задъхвах толкова нагоре, така че без почивки се надявах да го съкратя поне малко, за да компенсирам изгубения половин час в ядене на плодове на корем преди Вада. Втурнах се нагоре по издълбаните от пороите песъчливи улеи и докато се възмущавах на коловозите, изорани от превозни средства, УАЗ-ката на хижа Ловна ме размина с гръм и трясък. Забавянето обаче си струваше – като поспрях за миг край пътя, забелязах гъби с вид на ядливи, даже нагризани от някакво животинче и макар да не ги разпознавах добре, реших да понабера за довечера, а София да се произнесе окончателно кои биват и кои – не. Увлечена в гъбарство в пищните борови гори - намерих и от любимите си сърнелки, за които поне знаех, че нямат опасни двойници,- не усетих как съм изкачила за половин час целия маршрут след пресичането на Бели Искър и почти съм преполовила пътя.

Разпределих гъбките в отделни пликове и пийнах едното шишенце вода, усещайки, че багажът ми бе понатежал с добавеното кило към него, тъй като така и не ми се ядеше нищо след онези малини, та не бях се отървала от джанките и ябълките. Постепенно денивелацията ставаше все по-голяма, багажът не ми тежеше толкова, но бързах неистово в иначе прохладната гора и нямаше как да не стана вир-вода за нула време. Свалих мокрия потник и продължих само по блузка с яке на кръста, което София изрично ме бе предупредила да взема, въпреки първоначалната ми съпротива в този хубав слънчев ден. По-късно щях да й благодаря мислено, както и за съвета да обуя термо-панталоните, защото малко след като излязох горе на открито край езерата, времето се заоблачи и задуха леден вятър, който би бил пагубен за бъбрека ми, както се бях изпотила…

Като напуснах гората, се закатерих по камънаците, завлечени в коритото на пресъхналата река, което съвпадаше с пътечката; вече газех в треволяци с човешки ръст и гледах да не дишам дълбоко с оглед на наскоро диагностицираната ми алергия към тревни полени; когато се показаха първите клекове, знаех, че не ми остава повече от половин час нагоре. Минаваше 11.30, така че се надявах до пладне да съм най-малкото на Долното езеро, което щеше да означава, че отново съм съкратила времето за обхождане на Душевадката наполовина. Тъй като се поуспокоих и поомързеливих, съсредоточавайки се върху красотите на пейзажа, стигнах горе към 12.30, но така или иначе бях взела пътя за два часа и нямаше за какво да се тревожа поне засега. Интересното бе, че не срещнах жива душа не само по Душевадката, но и чак до Рибното езеро, вече движейки се по жълто-зелената маркировка на панорамната пътека, обикаляща всичките езера. Там обаче изведнъж се изсипа целият пътникопоток от лифта и ми отрови самотното медитативно настроение не толкова със самото си шумно присъствие, колкото с това, че бяха хора без опит във високите планини и непрестанно ми се пречкаха в краката, колкото и да се дерях по клека и да скачах по стръмните камъни, за да ги избегна.

Когато най-после разбрах, че за да не си късам нервите трябва да забавя крачка, се сетих да си сменя мократа фланелка със суха зад един голям камък, защото за усамотение встрани и дума не можеше да става, а понеже и фотоапаратът ми правеше проблем с батериите, се забавих доста. След Старата хижа навалицата ставаше непоносима – баби, бебета и неориентирани младежи буквално се побутваха взаимно нагоре по маркираната пътечка, без въобще да знаят накъде и защо са тръгнали. Засмях се тихичко, когато край Близнака някакви разплули се момчета, потопили крака в езерото, без дори да са наясно кое точно е то, решиха да попитат точно мен - посочих им указателната табела на два метра от тях за допълнителна информация…Така и не се мръднаха да проверят, а единият, чул-недочул, че съществува и такова езеро като Окото, предположи, че сигурно е то: този път се засмях по-силно, но наум, за да не е съвсем крещящо и го посъветвах да се подготви за едночасово стръмно катерене (с техните темпове), ако наистина държи да се потопи в магията на Окото и Сълзата…След като Олимпус-ът окончателно ме предаде, засилващата се простотия и мръсотия ме разколебаха да продължа нагоре (още повече, че току до мен някакъв мастиф с разстройство овоня на десетки метри около себе си, буквално тичайки и подрисквайки след стопаните си, твърде заети да настройват почти половинметровия си обектив – възхищавам се на майсторите на вълшебни кадри, но тия ми изглеждаха по-скоро пишман-фотографи със скъпа снимачна техника, с която сякаш не знаеха какво да правят).

Поснимах Близнака и Бъбрека с камерката на телефона, която накрая също се запълни – помолих един-двама човека, които видно не бързаха за никъде да ме щракнат, както могат почти в движение и поех обратно без да съжалявам, тъй като с всяка следваща стъпка нагоре разочарованието ми се засилваше и исках да си запазя красивия спомен отпреди две години за най-горните езера на Чистотата и Съзерцанието непокътнат. А и часът неусетно бе станал 13.30 - исках да имам час в резерв, спомняйки си как през 2009 се бях залутала долу в клека от погрешната страна и бях открила Душевадката буквално в последния възможен момент за спускане до 17.10 така, че да хвана маршрутката на разклона за Самоков, подлагайки се на неистово натоварване отвъд предела на силите ми. Дотук добре, но надолу още повече се натоварих от задръстили всички възможни трасета кашкавал-туристи: върхът бе здрав, прав мъж в разцвета на силите си, който на призива на тактичната си жена да освободи пътя, след като го чаках половин минута зациклил в една стръмна теснина, която нямаше как да заобиколя напряко, отвърна, че просто не може: нямало къде да стъпи…Съвсем ми падна пердето и понеже в един момент се усетих, че започвам да скачам не просто рисково, а направо хазартно от голяма височина по несигурни камънаци, където при евентуална травма изкълчването е най-малкото зло, реших вече да не се съобразявам с никакви маркировки и да сека направо както мога по скалите, само и само да се отдалеча от заблудения поток…

Явно ме бе хванала някаква пагубна спортна злоба, защото както осъзнах малко по-късно, залутаната се оказах аз – наоколо отново само клек и непроходими скални отломъци…Господ явно реши да ми даде урок, защото в случая масовостта на посетителите ми помогна дори на това на пръв поглед безнадеждно място да срещна хора, които явно бяха открили проходче в лабиринта и аз се напрегнах с всички сили да ги настигна. Скоро се оказа, че съм ги последвала до едно от разклоненията на пътеката с червена маркировка, но не се и замислих накъде ще ме отведе тя – вече бях ‘подпалила моторетката’ и не ми дремеше, само и само да се измъкна по-бързо от навалицата…Хубаво, но в един момент съвсем ясно усетих, че не слизам, а се изкачвам - когато одеве се качвах към езерата по жълто-зелената маркировка, имаше едно-две спускания за по минута-две, които предполагаха катерене на връщане, но това продължи повече, отколкото бе редно в представите ми. За първи път се притесних леко и щом срещнах натоварен конски керван, воден несъмнено от местен, го попитах дали случайно тази пътека не стига към Новата хижа. „Точно”, окуражително ми отвърна водачът, смятайки, че съм за натам; поблагодарих му, защото не ми се обясняваше, и съвсем сериозно се замислих, че май започвам пак да го закъсвам. Реших повече да не рискувам с произволни отклонения – наближаваше два часа и почти всичката ми преднина бе изядена, така че поех в лек тръс нагоре към хижата, където се надявах да срещна човек, който да ме упъти към Душевадката. Горе вакханалията бе пълна – освен грозния лифт с табела да се наредиш на бюфета в хижата, ако искаш да си купиш билет, се мяркаха някакво АТВ и Лада-Нива и изглежда всички туристи се бяха качили догоре с превозно средство…

Последната ми надежда бяха хижарите, до които така и не можах да се добера, защото веднага след като влязох вътре ме лъхна миризма на най-различни манджи и се озовах в нещо като трапезария на почивна станция с опашка от гладници, препълнени табли на шубера и зает да изпълнява поръчките барман…Навън обстановката не бе по-различна: сервитьори сновяха между огромния ресторант на импровизираната тераса на хижата и ширналите се чадъри с масички долу край задния й вход, навсякъде бяха насядали ‘туристи’ с добър апетит, току-що слезли от лифта (единици бяха тези, които се връщаха от Езерата, съдейки по сондажа, който направих набързо, разпитвайки 5-6 маси дали знаят пътя към Долното езеро; за Душевадката никой не бе чувал дори сред бивакуващите на палатки, така че не се и надявах някой от лапачите на кюфтаци и пържени картофки да ме осведоми за нея). Стана ми ясно, че само си губя времето, разтворих картата и единственото, което успях да схвана набързо е, че не е трябвало по никакъв начин да се озовавам тук горе и че първо следва отново да се спусна към Езерата, за да търся оттам вече отчаяно липсващата ми жълто-зелена маркировка, която в един момент ‘от само себе си’ се среща с Душевадката. Или поне на картата изглеждаше така, а в действителност не се оказа толкова просто – най-напред реших да импровизирам отново с катераческите си умения и да се спусна по най-пряката и същевременно най-стръмна видима траектория надолу (която нямаше как да се нарече ‘път’), а каквото сабя покаже…Отначало нямах проблем нито с височината, нито с острите камъни, но времето отново започна да ме притиска и най-много се страхувах долу да не се окаже непроходимо заради клековете.

Слава Богу, и този път ми се размина най-лошото: в един момент се натъкнах на малко по-бойна групичка, поела по алтернативен маршрут към Долното езеро и те ме осведомиха, че съм на пръв път към него. Това сякаш ме окрили и затичах с все сили надолу, докато не открих отново жълто-зелената маркировка и си мислех, че вече съм спасена, но в случая бях избързала…В един момент отново се закатерих твърде много нагоре и едва когато се запъхтях, защото вече тичах, ми се стори, че нещо не съм се насочила точно в посоката, която да ме свърже с моята пътека, която на едни вади душичките, а за други е манна небесна. След още малко колебливо и все по-стръмно катерене опитах да открия видимост към Долното езеро, което бе изчезнало от погледа заради клековете и скоростното издигане, и с ужас установих, че съм се отклонила в съвсем погрешната посока – отново се бях озовала като омагьосана на този коварен ляв езерен бряг, както преди две години. Този път обаче си бях взела поука и хукнах с все сили обратно по маркировката така, че да заобиколя Долното езерце от дясната страна (в случая двусмислеността в името на това езеро бе съвсем на място – то винаги ‘ми правеше’ най-големи мизерии, така че в моите очи си беше и долничко, и подличко даже ;-). Въпреки цялата лутаница общо загубих малко повече от час - когато стъпих на захранващото езерото поточе, по което бях минала и на идване, вече знаех, че като походя пет минути по камъните, стърчащи тук-там над водата, ще открия бленуваната от мен пътечка.

Така и стана, а часът бе три без петнайсет – този път цял половин час по-рано спрямо изгубването ми отпреди две години (хе, хе, явно задобрявам, казано с голяма доза самоирония ;-P), та не се изтрепвах чак, а бързах дисциплинирано и разумно, доколкото може да се определи като такова скачането по половинметрови ровини и внезапно изскачащи камънаци, хлътвайки на места до дълбочина колкото бях висока аз, за щастие без нито веднъж да стъпя накриво – някак си бях изработила усет за това изпитание чрез ‘походката на силата’ отпреди две лета…Чак сега измъкнах вече натежалата ми на гърба торба със сливи и ябълки-дивачки, но само си разквасих устата с няколко плода и ги прибрах обратно – засядаха някъде по хранопровода при натоварването и щяха само да пречат.[1] С размисли за ‘варварските’ ефекти на свръхцивилизоваността, ускорих ход и щом навлязох в гората се натъкнах на първите и единствени хора по Душевадката изобщо в двете посоки – бе добре оборудвана с щеки групичка, спускаща се доста прилично, та чак се поозорих докато ги размина, тичайки с все сили.

Това ми изигра лоша шега или по-точно бъбрекът ми, който дотогава ми бе съюзник и някак спотайваше ропота си от жестокото натоварване и обезводняване, реши да изрази отношението си към онова, на което го подлагах по най-неприемливия в случая начин – чрез тъпа, постепенно засилваща се болка. Веднага спрях и се заех да контролирам дишането си, за да урегулирам доколкото е възможно дихателния обем и дробовете да престанат да притискат двойно по-големия от нормалното бъбрек - в началото това даде резултат, но веднага щом поемех отново надолу, бедният изтерзан орган напомняше за себе си с едвам поносима болка. Опитах всякакви форми на психотренинг – залъгвах го, че ако и този път издържи, повече няма да го подлагам на подобни изпитания, подкупвах го с всякакви глезещи го билки и вани – на първо време от мурсалския чай, който си носех във вилата на София, стига да стигнех дотам тази вечер; заплашвах го, че ако не успея да стигна навреме за транспортната връзка с Г. Окол и се наложи да нощувам на студено във Вада само с тънкото си яке, това би било фатално за него и т.н., но най-вече вярвах в положителния изход. Поуспокоих се и си казах, че не съм никак зле с часа: бе 15.30, а аз – вече навлязла дълбоко в гората, така че можех да вървя и по-бавничко на първо време, докато се поуталожат нещата. Така и направих, и отново можах да се насладя на приказните гледки, след като се уверих, че не съм се поколебала нито веднъж откъде е правилния път, дори и да няма маркировка наблизо – явно вече го бях отработила, та поне в това отношение нямаше нищо страшно. Колко приятна бе изненадата ми, когато четвърт час по-късно отново прекосих Бели Искър, балансирайки върху отрязаното дърво и надмогвайки и последните си слабости от рода на лошо равновесие при тревога – болката си бе отишла, а понеже вече бях близо до водоизточник, изпих и последните си водни запаси, за да възнаградя поне малко бъбрека.

Забързах умерено и като по часовник бях в 16 ч. на хижата, измих се обилно – свалих и втората мокра тениска и направо се изкъпах до кръста с освежаващата планинска водица (междувременно бях изсушила първата фланелка, носейки я опната върху раницата и вече можех да я облека), нагълтах се с колкото можех да поема от хладната живителна течност, вързах якето на кръста (бе тъкмо онзи момент на планината, когато слънцето бе в зенита си и прижуряше като за последно преди да започне да снизхожда към заник) и поех уверено по пътя към все по-достижимата маршрутка…няма да описвам повече неволите си, защото те с това се свършиха – бях съвсем в крак с времето: хапнах каквито диви ягодки намерих под малинаците, от които също пообрах още малко плод, вървях ритмично и без болка, а в 17.01 минута седнах на пейката да чакам спокойно колата за Самоков на разклона[2].

P.S. Приятна среща имах и на връщане по обед към Трявна с влака през Своге и Плевен за Варна – докато стоях на прохлада в жегата, подала глава през отворения прозорец в коридора, наслаждавайки се на невероятно живописния маршрут, симпатичен младеж срамежливо застана до мен и попита: „Десислава Дамянова”? Погледнах го по-внимателно с леко изумление и веднага схванах кой може да е, отвръщайки му с контравъпрос: „Вие да не сте мой студент?”; в следващия миг имах проблясък и, спомняйки си за един от любимите ми студенти от първата година на курса за даоизма, добавих доволно – „Явор, нали така”. Той вече бе завършил бакалавърството и се насочваше към магистратура; заприказвахме се за университетските дела и най-вече за индийската светлинна метафизика, която го интересуваше силно; сподели, че е посетил Исландия и това го вдъхновило да се запознае и със скандинавската митология; въпросите му нямаха край, както и моето желание да предавам живо знание в дискусия, така нелепо скършено тази година при попадането ми в Института.[3]Приказвахме (или по-точно изнасях импровизирана лекция с малко коментарни и повечко въпросителни прекъсвания от негова страна) повече от два часа, когато аз се учудих, че вече сме стигнали гара Плевен-Запад, а той спомена, че трябва да слиза на Плевен. Поканих го на един от сериозните семинари, които правим с единомишленици всеки втори четвъртък, като му обещах да му пратя статии по интересуващи го въпроси и бях истински благодарна, че по толкова приятен начин ме връщат към същинската философия на Изтока, след като други колеги цяла година се опитваха почти насила да ме вкарат в емпирични изследвания на българския католицизъм (не че не съм признателна на някои от тях, но това вече е друга тема). На следващия ден с родата се насочихме от Трявна към Дряновския манастир; оттам по екопътеката към Бачо Киро и даже успяхме да вкараме Искрен в самата пещера, въпреки лекия му страх от тъмното; след това поехме със 120-140 към морето и чак сварих да направя следобедния си плаж в 16 часа в Бургас.

---

[1] Както ако изям цял банан сутрин преди маратонското си плуване: невероятно, но факт – колко много всъщност ядем, сравнено с дивите ловци и събирачи отпреди хилядолетия, оцелели в единични изолирани кътчета по света и днес, за които бягането е естественият начин на придвижване и 30 км. дневно за изравянето на някакви коренчета, които дори няма да покрият изразходените за целта калории, е нещо обичайно.

[2] Че даже имах време и да полегна, защото в неделния ден на Мальовица, откъдето идваше маршрутката, имаше доста пътници за качване и Данчо дойде чак към 17.17 – чак се зачудих да не му се е счупила колата и какво бих правила тогава ;-)

[3] Както се е правела философията по времето на Сократ и Платон, а не просто да обучавам…

До Балкана и …назад

Тръгваме от София с приятели на еднодневна екскурзия до Копривщица и обратно – предвидливо си взимаме двупосочен билет, защото, както разбираме по-късно, на гарата край Копривщица подобна услуга не се предлага (няма и вода, не продават нищо за хапване, но това е друга тема)… Сутринта хващаме от новите, почти луксозни „говорящи” пътнически влакове и всичко е прекрасно: линията живописна, времето слънчево, сервизните помещения – сравнително чисти и адаптирани за хора с увреждания...Като се изключи дъждецът, който не ни позволи да навлезем достатъчно в копривщенския Балкан, в градчето и околностите му си изкарахме чудесно и неусетно стана време за връщане. Поехме в късния следобед към вече не толкова квалитетен пътнически влак, който щеше да се изтърпи, ако бяхме имали щастието да ни отведе обратно в столицата докъм 20 ч. и 2 минути по разписание.

Дотук добре – хванахме го навреме, намерихме си четворка места, на които да опнем морни нозе и всичко изглеждаше наред до средата на пътуването – на гарата в Долно Камарци внезапно кондукторката обяви, че ще имаме дълъг непредвиден престой, без повече обяснения. Първоначално помислихме, че причината може да е невероятният порой, който бе започнал да се излива – небето буквално се бе разпрало, изхвърляйки невероятни потоци вода след всяко поредно раздиране от светкавици и оглушителни тътени: истинска планинска буря! Но причината съвсем не бе тази – постепенно започнаха да се разнасят слухове, че някакъв влак преди нас е блъснал човек и е заседнал задълго, запушвайки Подбалканската линия.

Вагонът, макар и не препълнен, взе да ни отеснява и решихме да скокнем до барчето на около 100 метра нагоре от локомотива на нашия влак. Крис ми услужи любезно със сандалите си, които нахлузих на босо (иначе бях с платненки), а той взе чадър, нави крачолите и се приготви да джапа в рекичката, която бе започнала да се стича по перона. Едва слязъл долу обаче, стана почти целия вир-вода, все едно нямаше нищо над главата си, едва успяхме да свием чадъра, за да може да се мушне скоропостижно обратно в злополучния вагон. Вътре кондукторката бе започнала да нервничи, застана пред пелените вода, което се изливаха във влака през полуотворените врати, и запали цигара, притеснена, че ако я види началника, ще я глоби 20 кинта ;)…Питах я, ако все пак се доберем до барчето, кой след това ще ни привика обратно, когато влакът потегли, но тя ме ‘успокои’, че няма вероятност това да се случи скоро.

Междувременно слуховете започнаха да се конкретизират – УБВ „Чайка”, който тръгва в 16.05 от София за Бургас, блъснал край Горна Малина моторист, неправилно пресичащ прелеза в последния момент при спусната бариера. Изчислявайки горе-долу разстоянието и времето, прецених, че това трябва да се е случило между 16.35-4о, а вече минаваше 19 ч. Ясно е, че в неделя нямаше да е лесно да се извикат технически екипи, експерти-криминалисти и пр., но можеше поне своевременно да спрат нашия влак да не продължава след Копривщица в 17.40 или най-малкото да ни предупредят на тамошната гара, за да можем да отреагираме навреме и да продължим към София с автобус. Но доскоро контактът между машиниста, началник-влака и ръководителите движение ставаше с телеграми, които последните получаваха от началник-гарите… (доколкото съм проучила системата, предполагам, че сега е по стационарните им телефони), така че често при внезапно спиране кондукторите бяха в същото неведение като пътниците.

Дългогодишният ми „стаж” по железниците, с които пътувам редовно между София и Бургас, благодарение на намалените билети и наличието на тоалетни (макар и невинаги използваеми), ме бе научил да не се шашкам много от забавянето ни и да се насоча към по-приятно убиване на времето с чаша бира и топъл чай. Дъждът понамаля и двамата с Крис някак успяхме да дотичаме с полу-мокри дрехи и коси и с напълно подгизнали крака до заведението с вид на разпадаща се соц-барака, типична за гарите отпреди 20 год., но по-далече от входа поне не валеше. Проблемът бе, че единствената свободна маса бе точно до него и столовете бяха мокри – докато се чудехме какво да правим, все пак дойде някакъв чичка и ми даде сухо столче. След малко се преместихме по-навътре на скамейка тип нар и даже успяхме да се зазяпаме в стария телевизор, по който за моя радост даваха Бтв новините - от няколко дни не бях и подушвала телевизор или нет.

Тъкмо правех опити да стопля бирата с малко горещ чай (комбинация, която не препоръчвам на ценителите на пивото, ама вече бях започнала да се намръзвам, а гърлото ми е едно от слабите места), когато токът спря и останахме на планинския полумрак да се опознаваме почти интимно :). На съседния нар наше момче обясняваше на развален английски ситуацията на група англоговорящи екскурзианти (не знам дали точно англичани) и си помислих, че за тях това ще е практически урок по оцеляване в Бг, а ако са по-изнежени и голямо нота-бене да заобикалят отдалеч страната ни като туристическа дестинация…Токът дойде след десетина минути (невероятно, но факт!), но телевизорът така и не можа да се възстанови от токовия удар и да тръгне отново. Тъкмо се бяхме разприказвали с Крис (който си бе поръчал кафе и щедро се бе отказал от Загорката в моя полза) за кармата ми напоследък да присъствам на фатални инциденти с мотористи, притеснена за поредния потърпевш, когато някакъв човек, който не изглеждаше да е длъжностно лице от БДЖ, попита между другото – „Вие да не сте от влака, щото той заминава, тичайте.” Грабнахме останалата бира, кафето и шоколада, който Крис бе купил да си разделят с Диди, че на мен ни ми вървеше с питието, и едва не забравихме чадъра.

Успяхме навреме и изглеждаше, че сме имали малко приключение с благополучен изход – биричката с чая ме сгряха добре и вече нямаше от какво да се притеснявам, след като закъснението ни се очертаваше да е само около час. Даже се чу, че всъщност моторджията изобщо не е пострадал – скочил в последния момент и само возилото му попаднала под влака (успял да избяга и се издирвал). Градусът на настроението ни тъкмо взе да се покачва и се майтапехме, че ще имаме какво да разказваме на приятели, когато също толкова внезапно, на гара Саранци, кондукторката мина да ни предупреди, че предстои извозване от тази гара до Столник с автобуси. С цялата си наивност й обясних, че ние не сме за там, а за София и не виждам защо трябва да слизаме, а тя ме прекъсна с думите: „Ми той влакът беше дотук, от Столник продължавате към столицата с друг пътнически влак”. Досега бях пътувала почти винаги с по-висок клас, който гарантираше най-малкото, че няма да ме изхвърлят от влака, дори и при петчасово закъснение (което ми се бе случвало на няколко пъти при счупване на локомотива, подпалване на спирачната система на вагона и т.н.), та нямаше как да не се стресирам леко. Още повече, че не бях успяла да отделя превантивно погълнатите течности, щото хабер си нямах какво ни чака; втурнах се между тълпата, бързайки да се скрия някъде зад скупчени камари релси, чакащи да бъдат монтирани, които междувременно Крис опитваше да снима абстрактно.

Приключихме благополучно ‘задачите’ си и хукнахме с усещането, че изпускаме автобусите, към трупащите се зад селската гаричка стотици хора, които, както разбрахме впоследствие, са от нашия и от предишния влак в същата посока. Каква заблуда – никакъв алтернативен превоз се не видеше на хоризонта, а при дъжд нямаше къде да се приютим – минаваше осем часа и вечерният хлад бе започнал да се спуска върху наквасената от пороите разкаляна земя. След половин час нервничене, се случи раздвижване, но не от очакваната посока – просто пътниците от третия влак по направлението, отменен след нашия, се присъединиха към неориентираната тълпа насред нищото. Някои по-предприемчиви хорица бяха успели да направят контакт с близки с коли и те лека-полека запристигаха да ги извозят до София, която бе на има-няма 40 мин. бързо каране, други преди нас са били достатъчно съобразителни, за да хванат последната маршрутка за столицата в 19 ч., но за нас алтернатива нямаше.

Големи групи хора се изнесоха пешком нанякъде по шосето, откъдето чакахме бусовете; надали се готвеха за стопаджийска инвазия, но къде отиваха – това си остана загадка за повечето от нас, а и кондукторите и началник-влаковете бяха изчезнали, та нямаше кой да даде и минимално обяснение на случващото се. Междувременно на мен пак ми се наложи да отделям изпитата биричка и се насочих към по-малко калната ниска растителност, далеч от кучето-пазач, което се скъсваше да лае от другата страна на пътя, да се усамотя зад мокрите храсти. Тъкмо бях започнала и пристига бабичка с думите: „Не се притеснявай мойто момиче, и аз съм за същото; като те видях да се отдалечаваш, си викам, ха да я последвам, та като избере подходящото място, и аз по нея.” Запретна си тя полите на има-няма метър от мен, което ми помогна да приключа скоропостижно и да се изнеса по най-бързия начин, докато тя ми подвикваше: „Има и мокри листа за тоалетна хартия”…подадох й набързо кърпичка и изчезнах.

Настъпи поредното оживление и загадката с „изчезналите в неизвестна посока хора” се изясни – зададе се едно-единствено малко автобусче с трийсетина седящи места, вече заети от съобразителните с по-голям опит, които явно са го пресрещнали някъде надолу по пътя, а към останалите двайсетина правостоящи места се втурнаха за щурм стотина нетърпеливи за извозване мераклии. Вече се появиха отнякъде и кондуктори, които потвърдиха песимистичното ми предположение, че возилото е само едно, но ме успокоиха, че пътническият ще чака ако трябва до среднощ, а бусът ще се връща, докато поеме всички. Разпространих новината на всеослушание, за да няма хаос и бой за качване при първия курс и подпитах по-вещи в подобни маршрути за колко горе-долу се стига до Столник; възрастен мъж каза, че в зависимост от шофирането, може да се вземе и за десет минути, но отчитайки извънредността на системата за нерелсово придвижване на БДЖ, решихме да сложим по 20 мин. на посока, около 4-5 курса, 40 мин. в двете посоки, значи минимум три часа до потегляне на пътническия за София (вече бе 21ч. и аз определено зъзнех).

Отчаянието бе на път да ни завладее напълно – с Диди бяхме успели да седнем до жена на някаква пейка от другата страна на гарата, която бе поопустяла и се чудехме как да я уговорим да ни вземе със себе си срещу заплащане – чакаше да я приберат с кола за столицата. Диди вече се бе чула с някакви познати, които тръгвали от района с мотор към София, но нямаше как да ни натоварят и тримцата; друга нейна приятелка била с компания във вила наблизо, но ни посъветва да потърсим някакъв редовен транспорт, какъвто по това време отдавна нямаше. Диди даже се възмути, че не идват веднага с колата за съдействие – тя на тяхно място не би се поколебала и за миг да помогне на приятелите си, но аз я придумах да няма такива очаквания към хората, за да не се разочарова. Не се знае в каква ситуация се намират въпросните младежи, а и как да предположат, че сме наистина като че ли без изход – нали железниците все пак са сключили своеобразен договор с нас при закупуването на билет и имат минималното задължение да ни откарат по някакъв начин (независимо кога и на каква цена) там, закъдето сме тръгнали.

Това бе най-многото, което можеше да се очаква при сегашното състояние на непрекъснато застрашения от фалит държавен мастодонт, източван по какви ли не схеми и почти нереформиран още от времето на соца, който и сега се поддържаше на изкуствено дишане, за да послужи като основание за привличане на евромилиони по ОП „Транспорт и инфраструктура”. Вече бе започнало да ми пада пердето и съжалявах само, че няма откъде да си купя още биричка, за да се сгрея, когато пореден, както се оказа впоследствие фалшив, сигнал, че идва следващ автобус, ни накара да скочим, подобно на Павлови кучета от що-годе уютното си местенце. След като разбрахме, че никакъв бус не се е върнал/появил, седнахме отново на изтърбушената скамейка, но следващо масово раздвижване, този път в противоположна посока – не от мястото за чакане на автобуси, а от- и на- към релсите, не ни позволи да се отпуснем. Оказа се, че поредният влак по нашето направление, пристигнал и заседнал на Саранци, е бързият от Бургас за София, който по разписание малко след 21 трябваше да е в столицата, но заради тоталния смут в системата, нямаше как да продължи. Очаквах, че и от него ще се изсипят няколкостотин души, но стана точно обратното – около стотина от „нашите”, чакащи напразно бус за Столник, атакуваха новопристигналия влак, търчейки на стаден принцип.

В този момент изненадващо, за първи път откакто ни бяха стоварили на Саранци, видях младия началник на нашия пътнически влак, за когото мислех, че вече отдавна е най-малкото в Столник, и го попитах какво става. Той с някаква ирония в гласа съобщи, че окупираният до пръсване влак ще пътува за София. Скочих, почти невярваща не ушите си с думите: „Ами, наистина ли…и няма майтап” – след всичко преживяно и предстоящо, бе твърде хубаво, за да е истина. Шефчето потвърди и аз се насочих към първия вагон в отчаян опит да се натъпча в преливащия от желаещи да се приберат най-после влак, като зарязах и Диди, и Крис, който бе някъде отзад на опашката за автобуса май. Не бе много мило от моя страна, но ги бях предупредила, че на следващия ден рано сутринта трябва на всяка цена да пътувам за Пловдив, като за целта, колкото и да е абсурдно, най-напред трябваше да се добера до столицата преди полунощ и ще направя и невъзможното, за да го постигна.

Тъкмо се наместих някак си на един крак край зоната на кондукторите, която бе относително привилегирована с това, че край нея поне имаше малко повечко пространство и можеше да се диша, и Крис ми звънна по телефона леко укорително, но и с разбиране. Посъветвах ги и те да се насочат по възможност към първия вагон, за да се съберем поне на Ц.гара в София, когато и да пристигнем, защото вече бе започнало да се стъмва и все по-трудно щяхме да се откриваме в мрака. Затворих телефона и: Те ти, булке, Спасовден! – началник влака съобщи тържествено, че оставаме на тази гара за неопределено време – параграф 22 важеше с пълна сила у нас и кръгът се бе затворил. Толкова изтъпях, че чак ме досмеша: разбрах, че всичките ми планове и ангажиментът, който бях поела пред колегите от секцията, отиват на кино и единственото, на което мога да се надявам, е да не стане прекалено студено, което би довършило и без това бавно загиващия ми единствен бъбрек…Затова пък предприемчивите хорица не си поплюваха и след кратко премерване на шансовете, се насочиха с устремен в бъдното поглед обратно към импровизираната чакалня за буса към Столник – там поне имаше някакво подобие на яснота… Това освободи вагона от претоварване и даже се намериха места, на които, макар и временно (защото при поредната фатална новина слязоха твърде много хора и предположих, че някои от тях, които са от самото начало с този влак, ще се върнат да си седнат на запазените седалки, когато потеглим), се разположихме с Диди и Крис, които се бяха придвижили насам.

Във вагона ставаше течение от отворени прозорци и вратата, до която се бяхме разположили ние, но явно на останалите завихрящият се въздух не пречеше колкото на мен и никой видимо не мръзнеше така, както моя милост. Диди даже всеотдайно ми даде късата си жилетчица, за да си увия бъбрека, макар да бе само по къс ръкав; непрекъснато я подпитвах да не й е станало поне малко хладно, за да й я върна, докато не осъзнах, че фокусирайки се мисловно върху студа, няма как да изпитвам друго, освен тръпки (даже бедният стар бъбрек се обади с едно-две пробождания и реших, че е време за позитивна психокорекция)…Малко късно, както забелязах, защото май бях успяла да притесня приятелчетата и двамата се бяха оклюмали повече и от мен – засмях се с думите: „Каква стана тя, досега вие ме успокоявахте, а аз се тревожех; сега, когато вече претръпнах, ви заразих с моето черногледство и е мой ред да ви повдигна духа!”. Разговорът, макар и трудничко потръгна, а аз предложих символично гласуване между варианта отпътуване от Столник около полунощ, но сигурно, доколкото може да се вярва на БДЖ, и оставане тук без повече екшън, но с вероятността да прекараме част от нощта във влака. Вече ни бе писнало да ни подхвърлят насам-натам; системата на разваления телефон също вършеше своето, защото слухът за инцидента се бе разраснал и в този влак се говореше за блъснат камион; нищо чудно след още час-два да се стигнеше до версията за катастрофа между два влака и въобще масовата дезинформираност да психира по-лабилните (каквито случаи видяхме още докато чакахме долу проточилото се с часове извозване до Столник)…

Единодушно решихме, че оставаме и не сгрешихме – този влак закъсня само с 90 минути и някъде към 22 ч. започна да се носи мълва, че до четвърт час потегляме, а кондукторите засвириха, призовавайки чакащите отвън да се прегрупират и качат. За онези, които успяваха да се разтоварят с контактна импровизация и игра на топка, цялата история бе само пикантно приключение, за което да точат лакърдии на масата довечера; към групата ‘англичани’ се бе присъединил англоговорящ китаец (та не се наложи да му превеждам от „гуанхуа”), който се дивеше как след като веднъж вече са се засекли в Копривщица, съдбата ги среща отново) и въобще авантюристите даже май бяха доволни от приключението. Дадох си сметка как влошеното здраве заплашва да ме превърне в мърмореща преждевременно остаряла по дух жена – нещо напълно противоположно на хлапашкия ми манталитет – и реших това лято да се посветя на цялостно оздравяване, доколкото ми е по силите (здрав дух в здраво тяло, а не болестите да се прехвърлят от едното върху другото, а после да се пораждат взаимно в омагьосан порочен кръг).

Малко след 22 ч. действително потеглихме с бясна скорост към столицата, без да спрем никъде, освен на Искър, Подуяне и Ц. гара, и ние с Крис даже започнахме да правим смели планове за прибиране с метрото, което се движи до 0 часа. След като пристигнахме благополучно към 22.40, помогнахме на Диди да си вземе редовно такси от автогарата, далеч от злите „помпаджии”, окупирали изходите на гарата в търсене на наивници, които да платят солено за услугата по никое време, и хванахме трамвайче, за да направим връзката на метростанция Опълченска към 23 ч. Притеснен, че оставаме сами жени по нощите, Крис джентълменски предложи на всяка от нас да ни изпрати, но таксито на Диди й гарантираше що-годе гладко прибиране, а аз бях свикнала напоследък да се нося по Люлинските поляни в тъмна доба, та се разбрахме само да пиша смс, щом стигна на сигурно. Към 23.30 успях да му пратя от асансьора заветната усмивчица по GSM-а и се вмъкнах по най-бързия начин в банята, преди да се пъхна в топлото легло и да потъна в сън без сънища заради натрупаната от няколко дни умора (този уикенд се очертаваше от натоварващо-разтоварващите: съботата цял ден бях разкатервала край Черни връх, а и кръстосах почти цяла Витоша от Кладница надолу през бай Кръстьо до Драгалевци нон-стоп от 10 до 22 ч., неделята бях от 7 сутринта на път към Копривщица, който вместо към 20 ч., завърши в полунощ, но както се казва – всичко е добре, щом приключи добре: на другия ден покашлях, но така и не се разболях сериозно, даже пътувах безпроблемно с БДЖ от София до Пловдив и обратно).

А ето и единственото официално инфо, което открих в Мрежата по темата (Бтв: Аз, репортерът, защо ли не се учудвам ;-) http://www.btv.bg/az-reporterut/novini/story/1989664893-Vlak_blasna_motorist_blizo_do_Sofia.html