До Балкана и …назад

Тръгваме от София с приятели на еднодневна екскурзия до Копривщица и обратно – предвидливо си взимаме двупосочен билет, защото, както разбираме по-късно, на гарата край Копривщица подобна услуга не се предлага (няма и вода, не продават нищо за хапване, но това е друга тема)… Сутринта хващаме от новите, почти луксозни „говорящи” пътнически влакове и всичко е прекрасно: линията живописна, времето слънчево, сервизните помещения – сравнително чисти и адаптирани за хора с увреждания...Като се изключи дъждецът, който не ни позволи да навлезем достатъчно в копривщенския Балкан, в градчето и околностите му си изкарахме чудесно и неусетно стана време за връщане. Поехме в късния следобед към вече не толкова квалитетен пътнически влак, който щеше да се изтърпи, ако бяхме имали щастието да ни отведе обратно в столицата докъм 20 ч. и 2 минути по разписание.

Дотук добре – хванахме го навреме, намерихме си четворка места, на които да опнем морни нозе и всичко изглеждаше наред до средата на пътуването – на гарата в Долно Камарци внезапно кондукторката обяви, че ще имаме дълъг непредвиден престой, без повече обяснения. Първоначално помислихме, че причината може да е невероятният порой, който бе започнал да се излива – небето буквално се бе разпрало, изхвърляйки невероятни потоци вода след всяко поредно раздиране от светкавици и оглушителни тътени: истинска планинска буря! Но причината съвсем не бе тази – постепенно започнаха да се разнасят слухове, че някакъв влак преди нас е блъснал човек и е заседнал задълго, запушвайки Подбалканската линия.

Вагонът, макар и не препълнен, взе да ни отеснява и решихме да скокнем до барчето на около 100 метра нагоре от локомотива на нашия влак. Крис ми услужи любезно със сандалите си, които нахлузих на босо (иначе бях с платненки), а той взе чадър, нави крачолите и се приготви да джапа в рекичката, която бе започнала да се стича по перона. Едва слязъл долу обаче, стана почти целия вир-вода, все едно нямаше нищо над главата си, едва успяхме да свием чадъра, за да може да се мушне скоропостижно обратно в злополучния вагон. Вътре кондукторката бе започнала да нервничи, застана пред пелените вода, което се изливаха във влака през полуотворените врати, и запали цигара, притеснена, че ако я види началника, ще я глоби 20 кинта ;)…Питах я, ако все пак се доберем до барчето, кой след това ще ни привика обратно, когато влакът потегли, но тя ме ‘успокои’, че няма вероятност това да се случи скоро.

Междувременно слуховете започнаха да се конкретизират – УБВ „Чайка”, който тръгва в 16.05 от София за Бургас, блъснал край Горна Малина моторист, неправилно пресичащ прелеза в последния момент при спусната бариера. Изчислявайки горе-долу разстоянието и времето, прецених, че това трябва да се е случило между 16.35-4о, а вече минаваше 19 ч. Ясно е, че в неделя нямаше да е лесно да се извикат технически екипи, експерти-криминалисти и пр., но можеше поне своевременно да спрат нашия влак да не продължава след Копривщица в 17.40 или най-малкото да ни предупредят на тамошната гара, за да можем да отреагираме навреме и да продължим към София с автобус. Но доскоро контактът между машиниста, началник-влака и ръководителите движение ставаше с телеграми, които последните получаваха от началник-гарите… (доколкото съм проучила системата, предполагам, че сега е по стационарните им телефони), така че често при внезапно спиране кондукторите бяха в същото неведение като пътниците.

Дългогодишният ми „стаж” по железниците, с които пътувам редовно между София и Бургас, благодарение на намалените билети и наличието на тоалетни (макар и невинаги използваеми), ме бе научил да не се шашкам много от забавянето ни и да се насоча към по-приятно убиване на времето с чаша бира и топъл чай. Дъждът понамаля и двамата с Крис някак успяхме да дотичаме с полу-мокри дрехи и коси и с напълно подгизнали крака до заведението с вид на разпадаща се соц-барака, типична за гарите отпреди 20 год., но по-далече от входа поне не валеше. Проблемът бе, че единствената свободна маса бе точно до него и столовете бяха мокри – докато се чудехме какво да правим, все пак дойде някакъв чичка и ми даде сухо столче. След малко се преместихме по-навътре на скамейка тип нар и даже успяхме да се зазяпаме в стария телевизор, по който за моя радост даваха Бтв новините - от няколко дни не бях и подушвала телевизор или нет.

Тъкмо правех опити да стопля бирата с малко горещ чай (комбинация, която не препоръчвам на ценителите на пивото, ама вече бях започнала да се намръзвам, а гърлото ми е едно от слабите места), когато токът спря и останахме на планинския полумрак да се опознаваме почти интимно :). На съседния нар наше момче обясняваше на развален английски ситуацията на група англоговорящи екскурзианти (не знам дали точно англичани) и си помислих, че за тях това ще е практически урок по оцеляване в Бг, а ако са по-изнежени и голямо нота-бене да заобикалят отдалеч страната ни като туристическа дестинация…Токът дойде след десетина минути (невероятно, но факт!), но телевизорът така и не можа да се възстанови от токовия удар и да тръгне отново. Тъкмо се бяхме разприказвали с Крис (който си бе поръчал кафе и щедро се бе отказал от Загорката в моя полза) за кармата ми напоследък да присъствам на фатални инциденти с мотористи, притеснена за поредния потърпевш, когато някакъв човек, който не изглеждаше да е длъжностно лице от БДЖ, попита между другото – „Вие да не сте от влака, щото той заминава, тичайте.” Грабнахме останалата бира, кафето и шоколада, който Крис бе купил да си разделят с Диди, че на мен ни ми вървеше с питието, и едва не забравихме чадъра.

Успяхме навреме и изглеждаше, че сме имали малко приключение с благополучен изход – биричката с чая ме сгряха добре и вече нямаше от какво да се притеснявам, след като закъснението ни се очертаваше да е само около час. Даже се чу, че всъщност моторджията изобщо не е пострадал – скочил в последния момент и само возилото му попаднала под влака (успял да избяга и се издирвал). Градусът на настроението ни тъкмо взе да се покачва и се майтапехме, че ще имаме какво да разказваме на приятели, когато също толкова внезапно, на гара Саранци, кондукторката мина да ни предупреди, че предстои извозване от тази гара до Столник с автобуси. С цялата си наивност й обясних, че ние не сме за там, а за София и не виждам защо трябва да слизаме, а тя ме прекъсна с думите: „Ми той влакът беше дотук, от Столник продължавате към столицата с друг пътнически влак”. Досега бях пътувала почти винаги с по-висок клас, който гарантираше най-малкото, че няма да ме изхвърлят от влака, дори и при петчасово закъснение (което ми се бе случвало на няколко пъти при счупване на локомотива, подпалване на спирачната система на вагона и т.н.), та нямаше как да не се стресирам леко. Още повече, че не бях успяла да отделя превантивно погълнатите течности, щото хабер си нямах какво ни чака; втурнах се между тълпата, бързайки да се скрия някъде зад скупчени камари релси, чакащи да бъдат монтирани, които междувременно Крис опитваше да снима абстрактно.

Приключихме благополучно ‘задачите’ си и хукнахме с усещането, че изпускаме автобусите, към трупащите се зад селската гаричка стотици хора, които, както разбрахме впоследствие, са от нашия и от предишния влак в същата посока. Каква заблуда – никакъв алтернативен превоз се не видеше на хоризонта, а при дъжд нямаше къде да се приютим – минаваше осем часа и вечерният хлад бе започнал да се спуска върху наквасената от пороите разкаляна земя. След половин час нервничене, се случи раздвижване, но не от очакваната посока – просто пътниците от третия влак по направлението, отменен след нашия, се присъединиха към неориентираната тълпа насред нищото. Някои по-предприемчиви хорица бяха успели да направят контакт с близки с коли и те лека-полека запристигаха да ги извозят до София, която бе на има-няма 40 мин. бързо каране, други преди нас са били достатъчно съобразителни, за да хванат последната маршрутка за столицата в 19 ч., но за нас алтернатива нямаше.

Големи групи хора се изнесоха пешком нанякъде по шосето, откъдето чакахме бусовете; надали се готвеха за стопаджийска инвазия, но къде отиваха – това си остана загадка за повечето от нас, а и кондукторите и началник-влаковете бяха изчезнали, та нямаше кой да даде и минимално обяснение на случващото се. Междувременно на мен пак ми се наложи да отделям изпитата биричка и се насочих към по-малко калната ниска растителност, далеч от кучето-пазач, което се скъсваше да лае от другата страна на пътя, да се усамотя зад мокрите храсти. Тъкмо бях започнала и пристига бабичка с думите: „Не се притеснявай мойто момиче, и аз съм за същото; като те видях да се отдалечаваш, си викам, ха да я последвам, та като избере подходящото място, и аз по нея.” Запретна си тя полите на има-няма метър от мен, което ми помогна да приключа скоропостижно и да се изнеса по най-бързия начин, докато тя ми подвикваше: „Има и мокри листа за тоалетна хартия”…подадох й набързо кърпичка и изчезнах.

Настъпи поредното оживление и загадката с „изчезналите в неизвестна посока хора” се изясни – зададе се едно-единствено малко автобусче с трийсетина седящи места, вече заети от съобразителните с по-голям опит, които явно са го пресрещнали някъде надолу по пътя, а към останалите двайсетина правостоящи места се втурнаха за щурм стотина нетърпеливи за извозване мераклии. Вече се появиха отнякъде и кондуктори, които потвърдиха песимистичното ми предположение, че возилото е само едно, но ме успокоиха, че пътническият ще чака ако трябва до среднощ, а бусът ще се връща, докато поеме всички. Разпространих новината на всеослушание, за да няма хаос и бой за качване при първия курс и подпитах по-вещи в подобни маршрути за колко горе-долу се стига до Столник; възрастен мъж каза, че в зависимост от шофирането, може да се вземе и за десет минути, но отчитайки извънредността на системата за нерелсово придвижване на БДЖ, решихме да сложим по 20 мин. на посока, около 4-5 курса, 40 мин. в двете посоки, значи минимум три часа до потегляне на пътническия за София (вече бе 21ч. и аз определено зъзнех).

Отчаянието бе на път да ни завладее напълно – с Диди бяхме успели да седнем до жена на някаква пейка от другата страна на гарата, която бе поопустяла и се чудехме как да я уговорим да ни вземе със себе си срещу заплащане – чакаше да я приберат с кола за столицата. Диди вече се бе чула с някакви познати, които тръгвали от района с мотор към София, но нямаше как да ни натоварят и тримцата; друга нейна приятелка била с компания във вила наблизо, но ни посъветва да потърсим някакъв редовен транспорт, какъвто по това време отдавна нямаше. Диди даже се възмути, че не идват веднага с колата за съдействие – тя на тяхно място не би се поколебала и за миг да помогне на приятелите си, но аз я придумах да няма такива очаквания към хората, за да не се разочарова. Не се знае в каква ситуация се намират въпросните младежи, а и как да предположат, че сме наистина като че ли без изход – нали железниците все пак са сключили своеобразен договор с нас при закупуването на билет и имат минималното задължение да ни откарат по някакъв начин (независимо кога и на каква цена) там, закъдето сме тръгнали.

Това бе най-многото, което можеше да се очаква при сегашното състояние на непрекъснато застрашения от фалит държавен мастодонт, източван по какви ли не схеми и почти нереформиран още от времето на соца, който и сега се поддържаше на изкуствено дишане, за да послужи като основание за привличане на евромилиони по ОП „Транспорт и инфраструктура”. Вече бе започнало да ми пада пердето и съжалявах само, че няма откъде да си купя още биричка, за да се сгрея, когато пореден, както се оказа впоследствие фалшив, сигнал, че идва следващ автобус, ни накара да скочим, подобно на Павлови кучета от що-годе уютното си местенце. След като разбрахме, че никакъв бус не се е върнал/появил, седнахме отново на изтърбушената скамейка, но следващо масово раздвижване, този път в противоположна посока – не от мястото за чакане на автобуси, а от- и на- към релсите, не ни позволи да се отпуснем. Оказа се, че поредният влак по нашето направление, пристигнал и заседнал на Саранци, е бързият от Бургас за София, който по разписание малко след 21 трябваше да е в столицата, но заради тоталния смут в системата, нямаше как да продължи. Очаквах, че и от него ще се изсипят няколкостотин души, но стана точно обратното – около стотина от „нашите”, чакащи напразно бус за Столник, атакуваха новопристигналия влак, търчейки на стаден принцип.

В този момент изненадващо, за първи път откакто ни бяха стоварили на Саранци, видях младия началник на нашия пътнически влак, за когото мислех, че вече отдавна е най-малкото в Столник, и го попитах какво става. Той с някаква ирония в гласа съобщи, че окупираният до пръсване влак ще пътува за София. Скочих, почти невярваща не ушите си с думите: „Ами, наистина ли…и няма майтап” – след всичко преживяно и предстоящо, бе твърде хубаво, за да е истина. Шефчето потвърди и аз се насочих към първия вагон в отчаян опит да се натъпча в преливащия от желаещи да се приберат най-после влак, като зарязах и Диди, и Крис, който бе някъде отзад на опашката за автобуса май. Не бе много мило от моя страна, но ги бях предупредила, че на следващия ден рано сутринта трябва на всяка цена да пътувам за Пловдив, като за целта, колкото и да е абсурдно, най-напред трябваше да се добера до столицата преди полунощ и ще направя и невъзможното, за да го постигна.

Тъкмо се наместих някак си на един крак край зоната на кондукторите, която бе относително привилегирована с това, че край нея поне имаше малко повечко пространство и можеше да се диша, и Крис ми звънна по телефона леко укорително, но и с разбиране. Посъветвах ги и те да се насочат по възможност към първия вагон, за да се съберем поне на Ц.гара в София, когато и да пристигнем, защото вече бе започнало да се стъмва и все по-трудно щяхме да се откриваме в мрака. Затворих телефона и: Те ти, булке, Спасовден! – началник влака съобщи тържествено, че оставаме на тази гара за неопределено време – параграф 22 важеше с пълна сила у нас и кръгът се бе затворил. Толкова изтъпях, че чак ме досмеша: разбрах, че всичките ми планове и ангажиментът, който бях поела пред колегите от секцията, отиват на кино и единственото, на което мога да се надявам, е да не стане прекалено студено, което би довършило и без това бавно загиващия ми единствен бъбрек…Затова пък предприемчивите хорица не си поплюваха и след кратко премерване на шансовете, се насочиха с устремен в бъдното поглед обратно към импровизираната чакалня за буса към Столник – там поне имаше някакво подобие на яснота… Това освободи вагона от претоварване и даже се намериха места, на които, макар и временно (защото при поредната фатална новина слязоха твърде много хора и предположих, че някои от тях, които са от самото начало с този влак, ще се върнат да си седнат на запазените седалки, когато потеглим), се разположихме с Диди и Крис, които се бяха придвижили насам.

Във вагона ставаше течение от отворени прозорци и вратата, до която се бяхме разположили ние, но явно на останалите завихрящият се въздух не пречеше колкото на мен и никой видимо не мръзнеше така, както моя милост. Диди даже всеотдайно ми даде късата си жилетчица, за да си увия бъбрека, макар да бе само по къс ръкав; непрекъснато я подпитвах да не й е станало поне малко хладно, за да й я върна, докато не осъзнах, че фокусирайки се мисловно върху студа, няма как да изпитвам друго, освен тръпки (даже бедният стар бъбрек се обади с едно-две пробождания и реших, че е време за позитивна психокорекция)…Малко късно, както забелязах, защото май бях успяла да притесня приятелчетата и двамата се бяха оклюмали повече и от мен – засмях се с думите: „Каква стана тя, досега вие ме успокоявахте, а аз се тревожех; сега, когато вече претръпнах, ви заразих с моето черногледство и е мой ред да ви повдигна духа!”. Разговорът, макар и трудничко потръгна, а аз предложих символично гласуване между варианта отпътуване от Столник около полунощ, но сигурно, доколкото може да се вярва на БДЖ, и оставане тук без повече екшън, но с вероятността да прекараме част от нощта във влака. Вече ни бе писнало да ни подхвърлят насам-натам; системата на разваления телефон също вършеше своето, защото слухът за инцидента се бе разраснал и в този влак се говореше за блъснат камион; нищо чудно след още час-два да се стигнеше до версията за катастрофа между два влака и въобще масовата дезинформираност да психира по-лабилните (каквито случаи видяхме още докато чакахме долу проточилото се с часове извозване до Столник)…

Единодушно решихме, че оставаме и не сгрешихме – този влак закъсня само с 90 минути и някъде към 22 ч. започна да се носи мълва, че до четвърт час потегляме, а кондукторите засвириха, призовавайки чакащите отвън да се прегрупират и качат. За онези, които успяваха да се разтоварят с контактна импровизация и игра на топка, цялата история бе само пикантно приключение, за което да точат лакърдии на масата довечера; към групата ‘англичани’ се бе присъединил англоговорящ китаец (та не се наложи да му превеждам от „гуанхуа”), който се дивеше как след като веднъж вече са се засекли в Копривщица, съдбата ги среща отново) и въобще авантюристите даже май бяха доволни от приключението. Дадох си сметка как влошеното здраве заплашва да ме превърне в мърмореща преждевременно остаряла по дух жена – нещо напълно противоположно на хлапашкия ми манталитет – и реших това лято да се посветя на цялостно оздравяване, доколкото ми е по силите (здрав дух в здраво тяло, а не болестите да се прехвърлят от едното върху другото, а после да се пораждат взаимно в омагьосан порочен кръг).

Малко след 22 ч. действително потеглихме с бясна скорост към столицата, без да спрем никъде, освен на Искър, Подуяне и Ц. гара, и ние с Крис даже започнахме да правим смели планове за прибиране с метрото, което се движи до 0 часа. След като пристигнахме благополучно към 22.40, помогнахме на Диди да си вземе редовно такси от автогарата, далеч от злите „помпаджии”, окупирали изходите на гарата в търсене на наивници, които да платят солено за услугата по никое време, и хванахме трамвайче, за да направим връзката на метростанция Опълченска към 23 ч. Притеснен, че оставаме сами жени по нощите, Крис джентълменски предложи на всяка от нас да ни изпрати, но таксито на Диди й гарантираше що-годе гладко прибиране, а аз бях свикнала напоследък да се нося по Люлинските поляни в тъмна доба, та се разбрахме само да пиша смс, щом стигна на сигурно. Към 23.30 успях да му пратя от асансьора заветната усмивчица по GSM-а и се вмъкнах по най-бързия начин в банята, преди да се пъхна в топлото легло и да потъна в сън без сънища заради натрупаната от няколко дни умора (този уикенд се очертаваше от натоварващо-разтоварващите: съботата цял ден бях разкатервала край Черни връх, а и кръстосах почти цяла Витоша от Кладница надолу през бай Кръстьо до Драгалевци нон-стоп от 10 до 22 ч., неделята бях от 7 сутринта на път към Копривщица, който вместо към 20 ч., завърши в полунощ, но както се казва – всичко е добре, щом приключи добре: на другия ден покашлях, но така и не се разболях сериозно, даже пътувах безпроблемно с БДЖ от София до Пловдив и обратно).

А ето и единственото официално инфо, което открих в Мрежата по темата (Бтв: Аз, репортерът, защо ли не се учудвам ;-) http://www.btv.bg/az-reporterut/novini/story/1989664893-Vlak_blasna_motorist_blizo_do_Sofia.html