Парадоксално или не, поредната моя езерна одисея започна да се заражда в онзи бурен четвъртък, 11 авг., когато внезапно ни връхлетя жестока есенна вълна (за щастие еднодневна), придружена с напоителни порои и леден северен вятър. Та тръгваме рано сутринта от морето към Трявна, за да оставим майка ми и Искрен за седмица в Божковци на чист въздух, а аз да се насоча към по-големи надморски височини и екстремни за все още малкия ми син маршрути…Още като наближихме Стара Планина, заръсиха първите дъждове, но с навлизане в Хаинбоаз настана някакъв кошмар – пътят през прохода едва се виждаше от внезапното смрачаване и пелените вода, които се стичаха от всички страни като разпенена завеса. И двете катастрофи, които станаха за отрицателно време при стръмните завои на хлъзгавата настилка, засипана на места с внезапно отронили се скални късове от необезопасените участъци, бяха в нашето платно (трябва да призная, че поддържащите пътя бяха изпратили скоропостижно работници да изринат изсипалите се на шосето камъни с лопата, но междувременно потокът коли и камиони не секваше и бе чист шанс кой ще изтегли късата клечка). По принцип не се шашкам от подобни ситуации – адреналинът се покачва: когато си със здрава кола като Тойотата и сигурен шофьор до себе си като Юри, тръпката е даже приятна, но щом детето е с мен, възприятията се променят и още първият инцидент с поднесла кола, която се бе завъртяла в канавката пред нас, ме изправи на нокти. Кошмарът бе малко по-надолу: тир от насрещното платно се бе натъкнал на все още неприбраните от асфалта камънаци и се бе обърнал на една страна в нашето буквално няколко минути преди да минем оттам… Доста по-нататък срещнахме пътна помощ и полицията, които тепърва тръгваха някъде от Гурково или от по-близка община, а на мен просто не ми се мислеше ако това чудовище ни бе връхлетяло изневиделица, колкото и предпазливо да карахме, извивайки няколкотонното си туловище в нашата лента…
Слава Богу всичко приключи благополучно и още щом се насочихме към Вонеща вода след най-дългото българско село – Пчелиново, простиращо се 8 километра из Балкана, дъждът поотслабна. След отбивката за Трявна пътят започна да криволичи все повече, паралелно с изкачването към планинските махали, та на Искрен му прилоша малко, но това бе единственото, което можеше да наруши приятната екскурзия, ако не бяхме пристигнали горе сравнително бързо. За отбелязване е, че и в най-топлата част на ранния тревненски следобед температурата не можа да се качи повече от 12 градуса, но, както ми разказаха, още на другия ден времето се бе нормализирало. Малко съжалих впоследствие, че не сме ги оставили още по-нависоко при екопътеките вдън гори тилилейски – предлагаха се вили и в Бъзовец, и в Кръстец, но така пък градчето им бе на 3 км., та да не са съвсем далеч от цивилизацията при нужда. Към 4 следобед аз се метнах на буса за София и се насладих на вече хубавото време и разкошните гледки по автомагистрала Хемус (обикновено навлизам в столицата през Тракия). Пренощувах в квартирата, която ми предстоеше да напусна и на другата сутрин в 6 потеглихме към автогара Юг, а оттам – с първата маршрутка за Самоков, където направихме връзката за Мальовица в 8.15. В 9 поехме към хижата и понеже бе невероятно свежо и прохладно след пороите от предната нощ и все още неизпарилата се роса, съкратихме едночасовото разстояние от ЦПШ-то до хижата наполовина. Тъкмо имаше повече време за кафенце и почивка сред разкошните надвиснали скали и обрасли в борове хълмове околовръст, на които така и не можех да се нагледам. Слънцето на планината обаче не се помайва и когато поехме нагоре към 10ч., вече започна да напича здраво – свалих си жилетката и я вързах на кръста, а непромокаемото ми яке стана само излишен баласт.
При едни от първите снимки на скалите си свалих жилетката край един голям камък (даже на най-първото фото съм още с нея) и докато инвентаризирах останалите такъми, така и не се сетих повече за нея: беше си изпълнила функцията да ме стопли, та явно не можех да я мисля повече…Здраве да е, катерачите считат подобни символични приношения за кадемлийски, а и тъкмо ще имам стимул да се върна скоро отново на същото място (ако успея да го открия), за да си я потърся :). Поразкърших се и след пресичането на морените над реката, а на някои места направо през самата обкръжена от клекове вода, нещата се изясниха и смело можеше да се импровизира без риск от изгубване. Разкатерването продължи дълго, понеже тази година почти не бях тренирала, но, слава Богу, този път не се очертаваха сериозни здравословни проблеми. Почти всичко през този чуден петък бе прекрасно: времето – топличко, но без да е дразнеща жега, слънцето – ярко, но без да изгаря, въздухът – кристално ясен и прозрачен, небето – наситено синьо, както и лазурните езерни води, в които то се отразяваше заедно с Мальовишките гърбици. Благодарение на това изчистване на хоризонта видимостта дори и на близо три хиляди метра височина бе невероятно добра, което за Елени връх, Злия зъб и Мальовица си е истинска рядкост и нямаше как да не се възползваме от удалата ни се възможност и да изкачим върховете така, както ние си знаем.
Специално Мальовица я обходих и изкатерих почти от всички посоки и денят щеше да се запомни само с хубави неща, ако нямаше едно-две недоразумения в компанията, в резултат на което се скарахме с партньора, с когото бяхме тандем и накрая поех соло по стръмнините…на такава височина това не е най-разумното нещо, но какво да се прави…Приключението завърши съвсем безпроблемно, като се изключи окончателния разрив на автогарата в Самоков, след който ми стана ясно, че ще прекарам останалата част от екстремната си почивка сама, или по-скоро със София в Горни Окол, а великата Рилска пустош щях да си кръстосвам без допълнителни ‘екстри’…Та така започна неделното ми маратонско обхождане на Езерата от вече познатия ми разклон за хижа Вада, където маршрутката ме хвърли към 8.50 – този път нямаше никой друг от колата по моя маршрут и като разбра, че планирам да се прибирам със същото возило в 17.10, шофьорът Данчо ме предупреди строго още в 17ч. да съм на разклона. Обещах, че доколкото зависи от мен, ще бъде така и поех по пътя, все още изпълнена със сили и утринна бодрост и не твърде загрижена за точността. За мен бе важно, че изпълнявах предварителния си замисъл, макар и знаейки, че човекът, с когото имах уговорка за неделно качване по същия път, няма да дойде; можех да оставя изкачването за по-спокойния откъм тълпи туристи понеделник, но не обичах да скършвам думата си на две, каквото и да става…
И така поех по изключително живописния път към хижата, обрасъл и от двете страни в лески, коприва и най-важното за мен – диви ягоди и малини. Къпините и малинаците тук-там още не бяха узрели, но колкото повече напредвах, толкова по-отрупани в плод бяха храсталаците - нямаше как да издържа на изкушението - спирах все по-често и хапвах от ароматните, макар и не съвсем сладки плодове до насита. Единствено в съседство с копривата най-сочните и вкусни плодчета не бяха пипнати и се заех внимателно да ги обирам, причинявайки си само едно-две ожулвания, с които трябваше да внимавам, като се има предвид колко съм алергична…Накрая се забавих значително, въпреки доброто темпо на придвижване нагоре – вместо за близо час, взех 4-те километра до Вада за час и половина и единствено повтаряйки си формулата ГГЗ (малко е нецензурна – трибуквената думичка с първото „г” няма да я пиша, а продължението е „глава затрива”), успях да се откъсна от все по-зрелите малини. Ягодките бяха кът и реших да си ги оставя за десерт на връщане - ако всичко мине добре и разпределя правилно времето си, което, доколкото се познавах като способности за ориентация, беше малко съмнително…Набързо се поизмих на хижата, попълних запасите от вода: беше лунната диета, така че освен вече натежалите в стомаха ми кило малини, носех още толкова джанки и диви ябълки в раницата за из път.
Насочих се към поточето с Дъновистки кът край дървеното мостче, откъдето тръгваха и двете пътеки към Езерата, щракнах природозащитните табелки със светкавица, защото навлизах в гората и нямаше как иначе, и се насочих към припокриващата се в синьо и червено маркировка. Червената пътека минаваше през Сапаревската вада и х. Ловна, така че реших да я избегна на всяка цена и да се покатеря по отбягваната от мнозина даже само заради името Душевадка, маркирана в синьо (все още не бях ползвала картата и съдех по беглите ми спомени от 2009, когато я бях пробягала надолу с неистови усилия за час и половина). Даваха време за изкачването й три часа, но аз не се задъхвах толкова нагоре, така че без почивки се надявах да го съкратя поне малко, за да компенсирам изгубения половин час в ядене на плодове на корем преди Вада. Втурнах се нагоре по издълбаните от пороите песъчливи улеи и докато се възмущавах на коловозите, изорани от превозни средства, УАЗ-ката на хижа Ловна ме размина с гръм и трясък. Забавянето обаче си струваше – като поспрях за миг край пътя, забелязах гъби с вид на ядливи, даже нагризани от някакво животинче и макар да не ги разпознавах добре, реших да понабера за довечера, а София да се произнесе окончателно кои биват и кои – не. Увлечена в гъбарство в пищните борови гори - намерих и от любимите си сърнелки, за които поне знаех, че нямат опасни двойници,- не усетих как съм изкачила за половин час целия маршрут след пресичането на Бели Искър и почти съм преполовила пътя.
Разпределих гъбките в отделни пликове и пийнах едното шишенце вода, усещайки, че багажът ми бе понатежал с добавеното кило към него, тъй като така и не ми се ядеше нищо след онези малини, та не бях се отървала от джанките и ябълките. Постепенно денивелацията ставаше все по-голяма, багажът не ми тежеше толкова, но бързах неистово в иначе прохладната гора и нямаше как да не стана вир-вода за нула време. Свалих мокрия потник и продължих само по блузка с яке на кръста, което София изрично ме бе предупредила да взема, въпреки първоначалната ми съпротива в този хубав слънчев ден. По-късно щях да й благодаря мислено, както и за съвета да обуя термо-панталоните, защото малко след като излязох горе на открито край езерата, времето се заоблачи и задуха леден вятър, който би бил пагубен за бъбрека ми, както се бях изпотила…
Като напуснах гората, се закатерих по камънаците, завлечени в коритото на пресъхналата река, което съвпадаше с пътечката; вече газех в треволяци с човешки ръст и гледах да не дишам дълбоко с оглед на наскоро диагностицираната ми алергия към тревни полени; когато се показаха първите клекове, знаех, че не ми остава повече от половин час нагоре. Минаваше 11.30, така че се надявах до пладне да съм най-малкото на Долното езеро, което щеше да означава, че отново съм съкратила времето за обхождане на Душевадката наполовина. Тъй като се поуспокоих и поомързеливих, съсредоточавайки се върху красотите на пейзажа, стигнах горе към 12.30, но така или иначе бях взела пътя за два часа и нямаше за какво да се тревожа поне засега. Интересното бе, че не срещнах жива душа не само по Душевадката, но и чак до Рибното езеро, вече движейки се по жълто-зелената маркировка на панорамната пътека, обикаляща всичките езера. Там обаче изведнъж се изсипа целият пътникопоток от лифта и ми отрови самотното медитативно настроение не толкова със самото си шумно присъствие, колкото с това, че бяха хора без опит във високите планини и непрестанно ми се пречкаха в краката, колкото и да се дерях по клека и да скачах по стръмните камъни, за да ги избегна.
Когато най-после разбрах, че за да не си късам нервите трябва да забавя крачка, се сетих да си сменя мократа фланелка със суха зад един голям камък, защото за усамотение встрани и дума не можеше да става, а понеже и фотоапаратът ми правеше проблем с батериите, се забавих доста. След Старата хижа навалицата ставаше непоносима – баби, бебета и неориентирани младежи буквално се побутваха взаимно нагоре по маркираната пътечка, без въобще да знаят накъде и защо са тръгнали. Засмях се тихичко, когато край Близнака някакви разплули се момчета, потопили крака в езерото, без дори да са наясно кое точно е то, решиха да попитат точно мен - посочих им указателната табела на два метра от тях за допълнителна информация…Така и не се мръднаха да проверят, а единият, чул-недочул, че съществува и такова езеро като Окото, предположи, че сигурно е то: този път се засмях по-силно, но наум, за да не е съвсем крещящо и го посъветвах да се подготви за едночасово стръмно катерене (с техните темпове), ако наистина държи да се потопи в магията на Окото и Сълзата…След като Олимпус-ът окончателно ме предаде, засилващата се простотия и мръсотия ме разколебаха да продължа нагоре (още повече, че току до мен някакъв мастиф с разстройство овоня на десетки метри около себе си, буквално тичайки и подрисквайки след стопаните си, твърде заети да настройват почти половинметровия си обектив – възхищавам се на майсторите на вълшебни кадри, но тия ми изглеждаха по-скоро пишман-фотографи със скъпа снимачна техника, с която сякаш не знаеха какво да правят).
Поснимах Близнака и Бъбрека с камерката на телефона, която накрая също се запълни – помолих един-двама човека, които видно не бързаха за никъде да ме щракнат, както могат почти в движение и поех обратно без да съжалявам, тъй като с всяка следваща стъпка нагоре разочарованието ми се засилваше и исках да си запазя красивия спомен отпреди две години за най-горните езера на Чистотата и Съзерцанието непокътнат. А и часът неусетно бе станал 13.30 - исках да имам час в резерв, спомняйки си как през 2009 се бях залутала долу в клека от погрешната страна и бях открила Душевадката буквално в последния възможен момент за спускане до 17.10 така, че да хвана маршрутката на разклона за Самоков, подлагайки се на неистово натоварване отвъд предела на силите ми. Дотук добре, но надолу още повече се натоварих от задръстили всички възможни трасета кашкавал-туристи: върхът бе здрав, прав мъж в разцвета на силите си, който на призива на тактичната си жена да освободи пътя, след като го чаках половин минута зациклил в една стръмна теснина, която нямаше как да заобиколя напряко, отвърна, че просто не може: нямало къде да стъпи…Съвсем ми падна пердето и понеже в един момент се усетих, че започвам да скачам не просто рисково, а направо хазартно от голяма височина по несигурни камънаци, където при евентуална травма изкълчването е най-малкото зло, реших вече да не се съобразявам с никакви маркировки и да сека направо както мога по скалите, само и само да се отдалеча от заблудения поток…
Явно ме бе хванала някаква пагубна спортна злоба, защото както осъзнах малко по-късно, залутаната се оказах аз – наоколо отново само клек и непроходими скални отломъци…Господ явно реши да ми даде урок, защото в случая масовостта на посетителите ми помогна дори на това на пръв поглед безнадеждно място да срещна хора, които явно бяха открили проходче в лабиринта и аз се напрегнах с всички сили да ги настигна. Скоро се оказа, че съм ги последвала до едно от разклоненията на пътеката с червена маркировка, но не се и замислих накъде ще ме отведе тя – вече бях ‘подпалила моторетката’ и не ми дремеше, само и само да се измъкна по-бързо от навалицата…Хубаво, но в един момент съвсем ясно усетих, че не слизам, а се изкачвам - когато одеве се качвах към езерата по жълто-зелената маркировка, имаше едно-две спускания за по минута-две, които предполагаха катерене на връщане, но това продължи повече, отколкото бе редно в представите ми. За първи път се притесних леко и щом срещнах натоварен конски керван, воден несъмнено от местен, го попитах дали случайно тази пътека не стига към Новата хижа. „Точно”, окуражително ми отвърна водачът, смятайки, че съм за натам; поблагодарих му, защото не ми се обясняваше, и съвсем сериозно се замислих, че май започвам пак да го закъсвам. Реших повече да не рискувам с произволни отклонения – наближаваше два часа и почти всичката ми преднина бе изядена, така че поех в лек тръс нагоре към хижата, където се надявах да срещна човек, който да ме упъти към Душевадката. Горе вакханалията бе пълна – освен грозния лифт с табела да се наредиш на бюфета в хижата, ако искаш да си купиш билет, се мяркаха някакво АТВ и Лада-Нива и изглежда всички туристи се бяха качили догоре с превозно средство…
Последната ми надежда бяха хижарите, до които така и не можах да се добера, защото веднага след като влязох вътре ме лъхна миризма на най-различни манджи и се озовах в нещо като трапезария на почивна станция с опашка от гладници, препълнени табли на шубера и зает да изпълнява поръчките барман…Навън обстановката не бе по-различна: сервитьори сновяха между огромния ресторант на импровизираната тераса на хижата и ширналите се чадъри с масички долу край задния й вход, навсякъде бяха насядали ‘туристи’ с добър апетит, току-що слезли от лифта (единици бяха тези, които се връщаха от Езерата, съдейки по сондажа, който направих набързо, разпитвайки 5-6 маси дали знаят пътя към Долното езеро; за Душевадката никой не бе чувал дори сред бивакуващите на палатки, така че не се и надявах някой от лапачите на кюфтаци и пържени картофки да ме осведоми за нея). Стана ми ясно, че само си губя времето, разтворих картата и единственото, което успях да схвана набързо е, че не е трябвало по никакъв начин да се озовавам тук горе и че първо следва отново да се спусна към Езерата, за да търся оттам вече отчаяно липсващата ми жълто-зелена маркировка, която в един момент ‘от само себе си’ се среща с Душевадката. Или поне на картата изглеждаше така, а в действителност не се оказа толкова просто – най-напред реших да импровизирам отново с катераческите си умения и да се спусна по най-пряката и същевременно най-стръмна видима траектория надолу (която нямаше как да се нарече ‘път’), а каквото сабя покаже…Отначало нямах проблем нито с височината, нито с острите камъни, но времето отново започна да ме притиска и най-много се страхувах долу да не се окаже непроходимо заради клековете.
Слава Богу, и този път ми се размина най-лошото: в един момент се натъкнах на малко по-бойна групичка, поела по алтернативен маршрут към Долното езеро и те ме осведомиха, че съм на пръв път към него. Това сякаш ме окрили и затичах с все сили надолу, докато не открих отново жълто-зелената маркировка и си мислех, че вече съм спасена, но в случая бях избързала…В един момент отново се закатерих твърде много нагоре и едва когато се запъхтях, защото вече тичах, ми се стори, че нещо не съм се насочила точно в посоката, която да ме свърже с моята пътека, която на едни вади душичките, а за други е манна небесна. След още малко колебливо и все по-стръмно катерене опитах да открия видимост към Долното езеро, което бе изчезнало от погледа заради клековете и скоростното издигане, и с ужас установих, че съм се отклонила в съвсем погрешната посока – отново се бях озовала като омагьосана на този коварен ляв езерен бряг, както преди две години. Този път обаче си бях взела поука и хукнах с все сили обратно по маркировката така, че да заобиколя Долното езерце от дясната страна (в случая двусмислеността в името на това езеро бе съвсем на място – то винаги ‘ми правеше’ най-големи мизерии, така че в моите очи си беше и долничко, и подличко даже ;-). Въпреки цялата лутаница общо загубих малко повече от час - когато стъпих на захранващото езерото поточе, по което бях минала и на идване, вече знаех, че като походя пет минути по камъните, стърчащи тук-там над водата, ще открия бленуваната от мен пътечка.
Така и стана, а часът бе три без петнайсет – този път цял половин час по-рано спрямо изгубването ми отпреди две години (хе, хе, явно задобрявам, казано с голяма доза самоирония ;-P), та не се изтрепвах чак, а бързах дисциплинирано и разумно, доколкото може да се определи като такова скачането по половинметрови ровини и внезапно изскачащи камънаци, хлътвайки на места до дълбочина колкото бях висока аз, за щастие без нито веднъж да стъпя накриво – някак си бях изработила усет за това изпитание чрез ‘походката на силата’ отпреди две лета…Чак сега измъкнах вече натежалата ми на гърба торба със сливи и ябълки-дивачки, но само си разквасих устата с няколко плода и ги прибрах обратно – засядаха някъде по хранопровода при натоварването и щяха само да пречат.[1] С размисли за ‘варварските’ ефекти на свръхцивилизоваността, ускорих ход и щом навлязох в гората се натъкнах на първите и единствени хора по Душевадката изобщо в двете посоки – бе добре оборудвана с щеки групичка, спускаща се доста прилично, та чак се поозорих докато ги размина, тичайки с все сили.
Това ми изигра лоша шега или по-точно бъбрекът ми, който дотогава ми бе съюзник и някак спотайваше ропота си от жестокото натоварване и обезводняване, реши да изрази отношението си към онова, на което го подлагах по най-неприемливия в случая начин – чрез тъпа, постепенно засилваща се болка. Веднага спрях и се заех да контролирам дишането си, за да урегулирам доколкото е възможно дихателния обем и дробовете да престанат да притискат двойно по-големия от нормалното бъбрек - в началото това даде резултат, но веднага щом поемех отново надолу, бедният изтерзан орган напомняше за себе си с едвам поносима болка. Опитах всякакви форми на психотренинг – залъгвах го, че ако и този път издържи, повече няма да го подлагам на подобни изпитания, подкупвах го с всякакви глезещи го билки и вани – на първо време от мурсалския чай, който си носех във вилата на София, стига да стигнех дотам тази вечер; заплашвах го, че ако не успея да стигна навреме за транспортната връзка с Г. Окол и се наложи да нощувам на студено във Вада само с тънкото си яке, това би било фатално за него и т.н., но най-вече вярвах в положителния изход. Поуспокоих се и си казах, че не съм никак зле с часа: бе 15.30, а аз – вече навлязла дълбоко в гората, така че можех да вървя и по-бавничко на първо време, докато се поуталожат нещата. Така и направих, и отново можах да се насладя на приказните гледки, след като се уверих, че не съм се поколебала нито веднъж откъде е правилния път, дори и да няма маркировка наблизо – явно вече го бях отработила, та поне в това отношение нямаше нищо страшно. Колко приятна бе изненадата ми, когато четвърт час по-късно отново прекосих Бели Искър, балансирайки върху отрязаното дърво и надмогвайки и последните си слабости от рода на лошо равновесие при тревога – болката си бе отишла, а понеже вече бях близо до водоизточник, изпих и последните си водни запаси, за да възнаградя поне малко бъбрека.
Забързах умерено и като по часовник бях в 16 ч. на хижата, измих се обилно – свалих и втората мокра тениска и направо се изкъпах до кръста с освежаващата планинска водица (междувременно бях изсушила първата фланелка, носейки я опната върху раницата и вече можех да я облека), нагълтах се с колкото можех да поема от хладната живителна течност, вързах якето на кръста (бе тъкмо онзи момент на планината, когато слънцето бе в зенита си и прижуряше като за последно преди да започне да снизхожда към заник) и поех уверено по пътя към все по-достижимата маршрутка…няма да описвам повече неволите си, защото те с това се свършиха – бях съвсем в крак с времето: хапнах каквито диви ягодки намерих под малинаците, от които също пообрах още малко плод, вървях ритмично и без болка, а в 17.01 минута седнах на пейката да чакам спокойно колата за Самоков на разклона[2].
[1] Както ако изям цял банан сутрин преди маратонското си плуване: невероятно, но факт – колко много всъщност ядем, сравнено с дивите ловци и събирачи отпреди хилядолетия, оцелели в единични изолирани кътчета по света и днес, за които бягането е естественият начин на придвижване и 30 км. дневно за изравянето на някакви коренчета, които дори няма да покрият изразходените за целта калории, е нещо обичайно.
[2] Че даже имах време и да полегна, защото в неделния ден на Мальовица, откъдето идваше маршрутката, имаше доста пътници за качване и Данчо дойде чак към 17.17 – чак се зачудих да не му се е счупила колата и какво бих правила тогава ;-)
[3] Както се е правела философията по времето на Сократ и Платон, а не просто да обучавам…
