Двайсет градуса по Коледа

Ноемврийско лято

             Днес, 21.11.09г., на връщане от София, където предишния ден си направих двучасов пробег от Симеоново до Алеко, решавам да „поплажувам” при 20-градусовия пек в ранния следобед. Първо разкатервам 30 мин. на варовиковата стена до Моста на Северния бряг, по невнимание се изсурквам от най-високото място и ожулвам ръката си от рамото до лакътя[1], което не ме тревожи особено, но все пак решавам да обходя 5-километровия морски бряг на юг до Солниците, за да се намажа с лечебна кал. Крайплажната алея е пренаселена, затова се събувам боса и тръгвам по топлия пясък, който повечето късни летовници тъпчат с обувки, без да знаят какво блаженство пропускат – водата съвсем не е ледена, щом веднъж се престрашиш да нагазиш в плитчините…

Морето е бистро като сълза, ширнало се е като тепсия, пълна със стрелкащи се рибки, любопитни рачета и зяпнали миди. Спокойствието на тази гигантска локва обаче е нарушено от хиляди медузи, чиито размножителен период се оказва в разгара си заради необичайните предколедни жеги. Каналът, през който се влива водата за солодобив, е буквално желиран от камари заклещени мекотели, като неприятната гледка се конкурира с телата на възрастни нудисти. Снимам ги плахо отдалеч, а те пращат облечен малчуган да ми пожелае „Приятна разходка”.

Далеч по-голяма красота се излъчва от медитативно застинал в очакване рибар и малката му внучка, която нетърпеливо наднича в кошчето с улова, но вече се е научила на така важното за този занаят мълчание…Друга група любители-риболовци, които залагат на столчетата и лакардийките, ме забелязват и единият виква: „Усмивка, снимат ни!”. Аз също се засмивам в отговор, благодаря им и отминавам нататък, където вече прибират кофите с едри попчета, чернокоп и палави заргани.

Малко по-надолу жена по потник като мен се е вглъбила в четене и не обръща внимание на пъстрия свят наоколо; щраквам я от разстояние, за да не разваля магията и отвръщам поглед от поредната разголена групичка. Двамина явно са се къпали, защото се забърсват с кърпи, а пооблечена двойка се натиска зад обрасли с растителност дюни (спестявам им неудобството от недискретен обектив). Мото-рейсъри се прехвърлят над хълмчетата, порят черния пясък с над 100км; при острите завои бръснат крайчеца на крайбрежните плитчини и оставените от гумите им водни пръски образуват миниатюрна дъга...

Слънчевите лъчи заливат все по-щедро безкрайната пясъчна ивица и брегът засиява с мека, далеч по-приглушена от юлския жупел, светлина. Около 14 часа цари пълно безветрие, няма и помен от приливното плискане на миниатюрни вълнички, и това ми дава рядката възможност да наблюдавам хоризонт: почти невидимата целувка на Морето и Небето…Някой е решил да отбележи този паметен ден с мидена могилка с датата и категоричното: „Така е”!

Забелязвам раждането на нов пласт пясък от натрошени черупки, които още не са се претопили в кадифен прашец и миниатюрен „риф” от потопена плоскодънна лодка, обрасла с миди и водорасли. Най-после стигам до кея на края на Солниците, но не успявам да снимам преминаващия по мостчето влак, натоварен с морски кристали, защото паметта на апарата ми се запълва. Затова пък малкият вълнолом, бележещ края на Бургаския бряг и началото на Сарафовския, е обсаден от ученици, които ме питат „Топла ли е водата”, на което отвръщам бодро „Горе-долу”… Разкошен бял женски самоед души изхвърлена на брега медуза.

На закътаното заливче момче инструктира три други на брейк-скокове и искрено съжалявам, че не успях да запечатам грациозно извиващите се във въздуха здрави тела. Преди това на стената, която използвам като терен за буолдъринг (при липса на по-добри условия в така отдалечения ни от Планината град), се срещнах с free-runner-и, практикуващи на същото място паркур. Зачудих се дали да не опитам тренировката им по съвместителство – прехвърляха се през двуметровото съоръжение буквално с една стъпка за отскок, но ми бе трудно да си представя, че в тялото ми се крие нужната за засилката енергия…

Край черния от железни примеси пясък до Стария бункер семейство с куче си прави пикник; други тичат за разгрявка, а аз гледам да се почистя колкото може по-бързо от засъхналата луга, с която бях заменила смолистата тиня. Може би трябваше да потърпя още малко, но концентрираният солеви разтвор бе проникнал в дълбоко в порите и кожата на изподраната ми ръка започна да „дърпа” непоносимо. Реших, че терапията си е свършила своето – кракът ми също се чувстваше по-добре вече без ластичен бинт – и поех обратно през започналата да захладнява вода на Канала.

Слънцето вече не грее напреки, а косо и брегът се смрачава леко от сенките на заграждащите го хълмчета – даже успявам да „щракна” собствената си сянка, докато освобождавам място за заснемане на излитащ на метри от мен делта-планерист. Явно нищо не бе в състояние да прекърши мерака на авантюристите: преди ден двама опитни летци се бяха разбили край Севлиево със самоделна машина поради внезапна техническа неизправност…

Сърдечно се сбогувам с Лятото в навечерието на декември, защото няма нищо по-ценно от неочаквано дарените мигове топлина и светлина пред прага на Зимата. Допълнено със снимки и кратки впечатления от 26.12.2009 - Бункера.

---

[1] не съм си взела катерачните еспадрилки и едва сега усещам какво е да ти пречат прекалено „свободните носове” на маратонките, които са ми по мярка, а не два номера по-малки, както се изисква за добро сцепление с почти невидимите „стъпки” в ронливия камък