Първи стъпки в катеренето                    На Master
Никога нямаше да се престраша да направя първата крачка, ако нямах пред себе си жив опит за привидно невъзможното: не просто вертикално предизвикателство към гравитацията, а пример за изключителната гъвкавост на "живеенето на ръба". Да поставяш Границата под въпрос с всяка следваща стъпка, е несравнимо преживяване - предизвикателство от смъртта към живота и обратно :).

Нещо като висш пилотаж в областта на себепознанието и самоконтрола - защото усещаш, че си буден едва след излаз от "мая": илюзията-сън, която по погрешка вземаме за съществуване... Относно т.нар. "крайна реалност" няма еднозначен отговор; ценното са самите пробиви - подстъп към Неизвестното, с което се сблъскваш в момент на максимално усилие и тотална концентрация!
Само майстор-инструктор можеше да разчупи скованото ми мислене и да "прекърши" телесната ми слабост, за да усетя вкуса на най-екстремния занаят: Пътуването към себе си. Докато ми даваше напътствия от подножието на скалата, в мен се пробуди едно ново усещане за сила, която превъзхожда теб-и-мен и ни издига отвъд "самостта и заедността".
Лесно следвах упътването, съзвучно с откровението на Пътя, защото то не бе външно, чисто техническо и с това отчуждаващо, а наподобяваше дълбоко-присъщ на всекиго вътрешен глас...Изнурените ми нозе и крехка психика правеха немислимото - с твърдата, но в същото време шеговита нотка на "катерачните команди" получих "открит урок" по практическа свободност!

Патици в

Д.Окол

Езерата

Мястото за

Съзерцание

В началото на август м.г. гостувах по покана на учителката си по китайски на вилата ѝ в Окол, където щяхме да съчетаем преводите на Гуо Сян с разходки на чист въздух, разчистване и дребни ремонти по изоставената от години къщичка. След като окосих гъстите треволяци с човешки бой, окастрих дивите издънки и храсти с ръст на малки дървета в дворчето (което преливаше в поляна и граничеше с гората в края на селото), реших, че ми е време да се ‘развихря’ по своему. Едва дочаках съботната сутрин и хванах първата маршрутка за Мальовица, която потегляше от Самоков малко след изгрев, така че да стигне горе щом слънцето започне да гали с лъчи мощния планински хребет. В колата русоляв младеж с млечнобяла кожа, обсипана с хиляди лунички попита за х. Вада и веднага разбрах, че съм си намерила спътник. Обърнах се усмихната, прецених от пръв поглед, че е крехък дъновист с огромна раница, попитах риторично дали и той е за Езерата, и след положителния отговор му предложих компанията си.

Когато ни оставиха на разклона за хижата, утринната мъгла бе започнала едва-едва да се вдига, обсипаните с плод малинаци бяха окъпани в роса; от много време насам се очертаваше може би първият безоблачен ден на такава височина и нямаше как да не съм в приповдигнато настроение. Докато набирахме сили да се справим с предстоящата денивелация от повече от 1000 метра, леко задъхана, изнесох по молба на Веско – това бе името на младежа – едночасова лекция за даоизма, към който и той проявявал чисто езотеричен интерес. На въпроса му защо съм тръгнала сама по непреброден маршрут бях отвърнала, че наскоро съм защитила дисертация за Джуандзъ и сега искам да проверя на практика как ‘извървяното Дао’ става Път.

След като изминахме за по-малко от час петте км. до х. Вада по шосето, започнах да си правя сметка за времето, което ми бе нужно за отиване до Седемте езера и връщане в 17.10 на разклона за Самоков (ако исках да хвана последната маршрутка за Горни Окол). Веско щеше да нощува горе, за да танцува паневритмия в неделния изгрев, така че нямаше какво да му мисли и все пак бе загрижен за тежкия маратон, който бях планирала за себе си. И аз можех в краен случай да преспя в новата хижа, но не горях от желание да се тъпча в пренаселените стаи (още по-малко в палатката на Веско), а и бях дала дума на София да се върна щом слънцето започне да преваля склоновете на Окол, за да не я оставям сама когато мракът потопи къщурките от вилната зона – нейната бе една от последните. Обичахме да съзерцаваме залеза над Мальовишкия чал от просторната ѝ тераса при ясно време, а щом се стъмнеше – трепкащите светлинки на селото под нас, на града в далечината, а също и виещата се диря по баирите от фаровете на закъснели камиони.

Веско предложи да се качим до Езерата по немаркирана лъкатушеща пътечка, която едва различаваше на картата; това си бе известен риск, но аз му се доверих, надушвайки тръпката на приключението. Тъкмо издирвахме началото на мистериозната си отправна точка, когато заблудена двойка, връщаща се към Вада, ни попита за Душевадката (стръмна, но маркирана туристическа пътека нагоре) – момичето се оплака, че стигнали до „задънена улица”, но видели разкаляно отклонение вляво, което отговаряше на търсената от нас дестинация. Упътихме ги и с нетърпение забързахме към „нашата пътечка”, която се провираше сред тлъста, обилно напоена с влага трева, сочни боровинки и наедрели от последните валежи гъби. Впуснахме се напред с ентусиазъм да побродим по едно от малкото все още почти девствени кътчета на Рила - утрото бе невероятно свежо и прохладно, изкачването – плавно и приятно; оставаше само да прекосим Бели Искър, за да уцелим вярното отклонение за Езерата. Напредвахме бързо, но и след половин час само чувахме реката сравнително отдалеч, без да се налага да я пресичаме; тогава се появи и първият разклон, а заедно с него и дилемата – наляво или надясно? Веско колебливо ме попита „А сега накъде”, подавайки ми картата, на което с усмивка отвърнах, че не съм много по ориентацията, така че се доверявам на неговата визия и действам по усет. И тъй като започваше стръмнина, важното бе да не се връщаме обратно с неговия обемен багаж, затова след кратко изпробване на по-непривлекателния вариант, се спряхме на „по-добрия”, макар и обиколен път. Единодушно решихме да навлезем в рехавата гориста част, а после да прехвърлим билото, което предполагаемо трябваше да ни открие някаква панорама към Мальовица, за да видим къде точно се намираме.

Гората се оказа фантастична и понеже неусетно бях забързала, Веско ме прикани да поспрем и да се насладим на пищната зеленина, величествените борове и яркото слънце, което смело надничаше откъм върхарите. Дадох си сметка, че на момчето хич не му е леко – въпреки прохладата от челото му се лееше пот – и предложих даже да свали раницата и да поседне, макар последното да не е препоръчително за сърцето. Той бе на същото мнение, затова помоли единствено забавим темпото – постепенно щял и да отдъхне, и да набере скорост; оставих го да води, попивайки чудната атмосфера с всичките си сетива. В един момент толкова се улисах, че не видях по кое от поредните разклонения на пътеката е поел (на пръв поглед двете щяха да се съберат след няколко завоя, но не беше сигурно) и му викнах, за да разбера къде е. И той смяташе, че няма значение по кой от двата пътя ще поемем, но за всеки случай се насочихме към хълма в края на леса с надеждата, че скоро ще можем да се ориентираме.

Явно не се очертаваше да пресичаме речен брод, но всяко зло за добро – за мен това бе облекчение; предадох радостта си и на Веско, след като му разказах колко съм зле с хлъзгавите камъни, където трябваше да разчитам на неговата подкрепа за баланс. И тъй като времето напредваше, а единственото, което знаехме, е, че поне посоката е правилна, въпреки известното отклонение, Веско предложи да сечем баирите напряко, доколкото е възможно. С удоволствие приех очертаващата се авантюра, след като си намазах откритите части с репелент, но се тревожех за неговия свръхтовар, който щеше да постави на изпитание издръжливостта му. Младежът имаше-нямаше 60 кила; изглеждаше чист, фин, почти прозрачен и се чудех как да му помогна – едва успях да го склоня да прибера спалния му чувал в моята раничка. Пребродихме няколко хълма в бесен ритъм за половин час, но после, с увеличаване на надморската височина и жегата, дори аз започнах да се задъхвам, да не говорим за него. Тогава внезапно са натъкнахме на някакъв заслон и Веско успя да разпознае мястото – миналата година бил там, но новините не се оказаха много добри: насочили сме се по паралелната на търсената от нас хълмиста верига, наречена Зелени рид.

Вече нямаше връщане назад, а и бе превалило пладне, така че забавихме крачка да хапнем в движение, но без да спираме – аз джанки, а той си носеше кофичка специално приготвени кълнове, които го зареждали с много енергия. Все пак личеше, че силите му са на предела и аз все по-често притичвах стотина метра встрани по посока към Мальовица за снимки, само и само да не избързвам, без да се усетя, въпреки „юздите”, които гледах да си налагам. Веско ми посочи камениста бездна, сред която се виеха кълбести изпарения, наречена от познавачите „мястото, където се раждат облаците”, но нямаше достатъчно време за наблюдения. След 2000 м. ставаше все по-трудно да си говорим, а и не бе нужно – дивата пустош околовръст предполагаше мълчаливо споделяне на Пътя. Почти слязох до първия изпречил се циркус и докато гласях ‘перфектната снимка’, Веско ми посочи с жест насрещния склон, по който притичваха диви кози. Застинах от изненада – досега не бях се озовавала в толкова безлюдна част на планината, където тези скални ездачи се чувстваха в свои води: за отрицателно време прекосиха бегом хълма и поеха по следващия, после изненадващо „биха контра”, завиха и изчезнаха зад баира, от който бяха изскочили изневиделица. Зачудихме се на странното им поведение, предположих, че може да сме ги подплашили, но според Веско те така си тичали – беше ги виждал и друг път, но сега забеляза, че редом с двама пясъчножълти рогатковци препуска и мъниче; може би го тренираха и му предаваха опита си за безкрайните терени, които обхождаха набегом. Малко по-късно, умираща от жажда (така и не бяхме попаднали на реката, от която щях си напълня бутилката), бях възнаградена с прекрасно малко изворче, скътано в подножието на ‘мистичното място’, към което ме водеше Веско. Натъкнахме се на няколко „отцепници” от голяма група за изкачване на Мальовица, преценили, че здравето, силите или съответно възрастта няма да им го позволят и поели по Зелени рид. Това бяха единствените хора, които срещахме откак обхождахме „еретичния си тур”; докато те се оплакаха, че към върха било навалица, а чули, че и Мусала е щурмуван от няколкостотин кашкавал-туристи…И те като нас бяха искрено щастливи, че са се запилели по алтернативни маршрути и споделиха, че са удивени, попадайки съвсем случайно в райско кътче за отдих. Веско обаче ги прекъсна любезно с думите, че съзнателно сме се насочили натам и поне той знае какво ни очаква, а аз трепетно предвкусвах предстоящата приказка…

Стана очевидно, че няма да смогнем с предвидения от ‘водача’ ми бърз обход на седемте езера плюс тези на Чистотата и Съзерцанието – наречени така от дъновистите, а иначе се казвали Голям и Малък Чалак или нещо такова. Според него имаше няколко възможности: връщане през Зелени рид веднага щом напуснем Мястото за медитация, ако искам да съм сигурна, че ще хвана маршрутката в пет часа; да сляза до хижите на Езерата и оттам – надолу по Душевадката, без гаранция, че ще успея; или да остана за нощта в палатката му, а на другия ден да разгледаме всичко на спокойствие. Приех междинния вариант с презумпцията, че така ще видя колкото се може повече от Езерата днес, а ако закъсам по Душевадката, ще успея да се кача обратно при Веско преди стъмване. Скоро бях напълно завладяна от мистиката на българския Стоунхендж – макар да откривах елемент на духовен кич в осъвременяването на Дъновия прототип с мраморен Пентаграм и мозаечно сърце, в което с камъчета бе изписано „Бог е любов”!

Нямаше обаче много време за съзерцание и след кратка молитва и серия панорамни снимки на 360 градуса, трябваше да побързам надолу. Тук вече Веско се „предаде”, показа ми криволиците на пътеката към Езерата, разменихме си GSM-ите, със заръката да му се обадя ако има нещо и се сбогувахме поживо-поздраво. Заспусках се бегом по склона с надеждата скоро да видя едно от най-красивите езера, за чиято прелест новият ми приятел ме бе подготвил само отчасти. Още докато снимах Езерото на Чистотата над дълбоката пропаст, насред която едно божествено синьо око ме привличаше като магнит, Веско ме бе дръпнал уплашено с думите: „Сигурен съм, че ще излезе хубав кадър и без да се надвесваш над бездната”. Засмях се с признанието, че щом се отнеса, често стряскам по този начин приятелите си, но онова, което отстрани изглежда неоправдан риск, се дължи на неусетно вглъбяване, игнориращо инстинктивната фобия от височини (а и май, подобно на чувството за гъдел, което ми бе непознато, бях ‘оперирана’ и от този страх за сметка на други: мъдрецът знае, че понякога най-страшни са тъкмо хората). Спуснах се до второто езеро в подножието на Хълма на Съзерцанието, в което се измих набързо и щракнах 1-2 кадъра с игра на симетрии между небето, планините и водната шир. От ъгъла, под който ги наблюдавах, се открояваха като синкав пясъчен часовник или прищипана по средата фуния на фона на каменистите върхари, обграждащи пейзажа като мизансцен. Нямах обаче никакво време и без повече да се бавя в търсене не пътеки, закатерих баира, който щеше да ме отведе до поредното езеро в подножието. Сякаш всяко следващо „око” се стремеше да надмине по хубост предхождащото го и всеки път щом надникнех към кристалната сълза в дъното на скалистия басейн, удивлението ми нямаше граници. Банално е да твърдя, че ми е секвал дъхът от чудната картина, но трябва да призная, че се задъхвах от притискащите ме минути, които се изпаряваха по-бързо от водни капки по нагорещени морени. На върха над най-страховитото езеро имаше мемориална плоча на Петко Х (фамилията не се разчиташе, а само годината 2001, както и надпис „Прави добро”, увенчан с бяла роза); благодарих, че съм жива и пожелах мислено „Светла му памет” на човека, намерил последен покой на вълшебно място.

В стремежа да заснема двете Езера при хижите откъм най-живописната позиция: като две присвити очи (едното намигващо), нагазих обрамчващите хълма клекове, и когато установих, че съм се смъкнала до опасна стръмнина, залазих панически обратно. Добре, че паметта на фотоапарата се бе запълнила - отново загубих ценно време, но също и пътеката; малко преди да се отчая, срещнах приятен брадат мъж с червена фланелка и спортна фигура, който уверено крачеше десетина метра нагоре. Скоропостижно се изкачих до него, поздравих го засмяна с думите „Към хижата ли?”, на което той отговори утвърдително, а аз с още по-широка усмивка отвърнах „Супер, значи ще си имам компания, че не знам най-прекия път до долу”. Едва сега забелязах щеките, които му помагаха да запази отривистата си походка и по най-стръмните участъци от спускането. Добре, че вече имах известен тренинг в катеренето и рапела, та не се изложих, защото той изобщо не ме изчакваше и даже сякаш се учуди, че още го следвам след най-трудните пасажи. Щом отмина тежката част и заслизахме по нещо като издялкани стълбички в скалата, се разговорихме накратко и едва разбрал колко ми е напечено положението, предложи да ми налее от своя бидон с минерална вода (беше един от ‘праведните дъновисти’, бивакуващи по цял месец тук), за да не губя време в търсене на чешмата.

Благодарих от сърце и поех в указаната от него посока към Душевадката по най-бързия начин – за всеки случай помолих една жена на средна възраст в снежнобели дрехи и кърпа за глава (ясен белег за принадлежност) да потвърди, че това е пътеката, за да не се лутам излишно. Споделих, че усещам с всяка фибра изключителния заряд на това място и без да съм последовател на Дънов – енергията течеше буквално като ток по вените ми (което нямаше нищо общо с умората – напротив, вдъхна ми нови сили). Тя се учуди, че ще слизам сама по маршрута и отзивчиво ме заведе дотам, откъдето според нея следваше да започне турът – не знаеше дали пътеката е маркирана, само ме предупреди да внимавам да не се спусна прекалено надолу до езерото и да се пазя от клековете. Тръгнах храбро със съзнанието, че все още се движа по график, но скоро щях да изпитам и двете опасности, за които ме предупреди изпращачката.

Известно време вървях по добре очертан път, който започна да става съмнителен в скалистата част, а като навлязох в клека, взе да се губи все по-често. Връщах се на няколко пъти без особен успех, а времето летеше като стрела и волю-неволю се реших да звънна на Веско, който се оказа на половин час от хижите. Неразумно бе да го чакам, затова пък ме успокои, че съм много добре с часа: да опитам да изляза от гъсталака и ако трябва да тръгна по брега на езерото към Новата хижа. В случай, че не успеех до четвърт час, той щял да ми се обади и при нужда да се притече на помощ. Забързах към по-рехав участък, който видимо водеше към брега с малко прескачания на последните редици клекове и открих нещо като пътечка нагоре към малкото хотелче. Тъкмо тогава позвъни Веско и аз му казах, че съм на прав път, но все още не виждам началото на Душевадката. Внезапно зърнах колче, побито на висок камък; помощникът ме инструктира да проверя дали има синя маркировка в основата, бодро потвърдих и благодарих на младежа, защото знаех, че съм спасена. Сега всичко зависеше от скоростното тичане по дълбоко вдълбан каменист коловоз и това ме окриляваше, макар изтощението отдавна да бе започнало да си казва думата. Малко по-надолу срещнах отново двойка младежи, изплезили езици до земята, които попитаха много ли има още нагоре; окуражих ги, че за 15 минути са на Езерата, а като поразмислих добавих, че зависи от темпото, но ще им отнеме най-много половин час. Питах ги за колко време са се изкачили от Вада и те сметнаха, че са им трябвали повече от три часа, което за мен означаваше минимум час препускане надолу, а бе почти15.30.

Играта загрубяваше и се наложи отново да прибягна до „походката на силата” – навлязох в контролируем транс и се изстрелях като снаряд, без да усещам острите камънаци и височините, от които скачах, за да съкратя маршрута. Положих нечовешки усилия и все пак чак в 16.20 бях на хижа Вада, а оттам имаше поне час по шосето до мястото, откъдето минаваше последната маршрутка в 17.10. Хижарят ме посъветва да стопирам някого, но бих го направила само в краен случай, какъвто за съжаление не ме подмина и този път. Първоначално подтичвах в равномерен ритъм въпреки смазващата преумора и все по-непоносимите болки от твърдите обувки и пагубното за плоскостъпието ми набиване по асфалта. Даже на много места забелязвах диви ягоди и в движение откъсвах по някое ароматно плодче в напразен опит да наквася пресъхналото си гърло, тъй като на Вада нямах време за наливане на вода. Всичко изглеждаше добре до 17.05 – все ми се струваше, че аха-аха стигам, а вместо това се задаваше поредният завой; в този момент чух зад гърба си шум на кола, обърнах се и от немай-къде вдигнах пръст. Джипът спря – вътре имаше семейство с едно дете и достатъчно място, но мъжът отказа да ме вземе до разклона с думите, че е само стотина метра по-надолу. Хукнах едва поемайки си дъх с отворена уста и на „акумулаторни батерии”, защото отдавна бях изтощила всички резервни запаси и само се молех да не видя гърба на бялото Пежо с табелка за Самоков. Като по чудо то се зададе точно когато бях пресякла пътя в неговата посока и не знаейки на кой Господ да благодаря, размахах ръка, като силите не ми стигнаха даже да отворя вратата (видът ми обаче трябва да е бил доста изнемощял, щом отказа шофьора от обичайните в такива случаи шеги). Вече знаех, че мисията ми да посрещна нощта в Горни Окол е изпълнена и се заех да почиствам чорапите си от репеи, сламки, камъчета, а за жалост и един смачкан скакалец, вмъкнал се незнайно как в обувката ми. Вместо да броя пришките и раните, и да оплаквам одисеята си пред София, написах благодарствен sms на Веско, че всичко е наред, на което той отвърна простичко „Герой”…

Равносметката в края на деня е, че успях да разгледам 5 от Седемте Езера, без Трилистника и Близнака (Рибното и Долното, Сълзата, Окото и Бъбрека, както и Чанаците и мистичния дъновистки Кът за Съзерцание), и още безброй чудни пейзажи, да срещна интересни и добри хора, и да се прибера без големи травми. Точно навреме: любимата Учителка тъкмо бе започнала да се озърта към портичката, за да сподели след разказа ми за преживяното, че все едно тя е била там и искрено се радва, че е допринесла това да се случи – може би дори повече от мен, тъй като от „разнебитеност” не можах да дам пълна изява на емоциите си…

Двайсет градуса по Коледа

Ноемврийско лято

             Днес, 21.11.09г., на връщане от София, където предишния ден си направих двучасов пробег от Симеоново до Алеко, решавам да „поплажувам” при 20-градусовия пек в ранния следобед. Първо разкатервам 30 мин. на варовиковата стена до Моста на Северния бряг, по невнимание се изсурквам от най-високото място и ожулвам ръката си от рамото до лакътя[1], което не ме тревожи особено, но все пак решавам да обходя 5-километровия морски бряг на юг до Солниците, за да се намажа с лечебна кал. Крайплажната алея е пренаселена, затова се събувам боса и тръгвам по топлия пясък, който повечето късни летовници тъпчат с обувки, без да знаят какво блаженство пропускат – водата съвсем не е ледена, щом веднъж се престрашиш да нагазиш в плитчините…

Морето е бистро като сълза, ширнало се е като тепсия, пълна със стрелкащи се рибки, любопитни рачета и зяпнали миди. Спокойствието на тази гигантска локва обаче е нарушено от хиляди медузи, чиито размножителен период се оказва в разгара си заради необичайните предколедни жеги. Каналът, през който се влива водата за солодобив, е буквално желиран от камари заклещени мекотели, като неприятната гледка се конкурира с телата на възрастни нудисти. Снимам ги плахо отдалеч, а те пращат облечен малчуган да ми пожелае „Приятна разходка”.

Далеч по-голяма красота се излъчва от медитативно застинал в очакване рибар и малката му внучка, която нетърпеливо наднича в кошчето с улова, но вече се е научила на така важното за този занаят мълчание…Друга група любители-риболовци, които залагат на столчетата и лакардийките, ме забелязват и единият виква: „Усмивка, снимат ни!”. Аз също се засмивам в отговор, благодаря им и отминавам нататък, където вече прибират кофите с едри попчета, чернокоп и палави заргани.

Малко по-надолу жена по потник като мен се е вглъбила в четене и не обръща внимание на пъстрия свят наоколо; щраквам я от разстояние, за да не разваля магията и отвръщам поглед от поредната разголена групичка. Двамина явно са се къпали, защото се забърсват с кърпи, а пооблечена двойка се натиска зад обрасли с растителност дюни (спестявам им неудобството от недискретен обектив). Мото-рейсъри се прехвърлят над хълмчетата, порят черния пясък с над 100км; при острите завои бръснат крайчеца на крайбрежните плитчини и оставените от гумите им водни пръски образуват миниатюрна дъга...

Слънчевите лъчи заливат все по-щедро безкрайната пясъчна ивица и брегът засиява с мека, далеч по-приглушена от юлския жупел, светлина. Около 14 часа цари пълно безветрие, няма и помен от приливното плискане на миниатюрни вълнички, и това ми дава рядката възможност да наблюдавам хоризонт: почти невидимата целувка на Морето и Небето…Някой е решил да отбележи този паметен ден с мидена могилка с датата и категоричното: „Така е”!

Забелязвам раждането на нов пласт пясък от натрошени черупки, които още не са се претопили в кадифен прашец и миниатюрен „риф” от потопена плоскодънна лодка, обрасла с миди и водорасли. Най-после стигам до кея на края на Солниците, но не успявам да снимам преминаващия по мостчето влак, натоварен с морски кристали, защото паметта на апарата ми се запълва. Затова пък малкият вълнолом, бележещ края на Бургаския бряг и началото на Сарафовския, е обсаден от ученици, които ме питат „Топла ли е водата”, на което отвръщам бодро „Горе-долу”… Разкошен бял женски самоед души изхвърлена на брега медуза.

На закътаното заливче момче инструктира три други на брейк-скокове и искрено съжалявам, че не успях да запечатам грациозно извиващите се във въздуха здрави тела. Преди това на стената, която използвам като терен за буолдъринг (при липса на по-добри условия в така отдалечения ни от Планината град), се срещнах с free-runner-и, практикуващи на същото място паркур. Зачудих се дали да не опитам тренировката им по съвместителство – прехвърляха се през двуметровото съоръжение буквално с една стъпка за отскок, но ми бе трудно да си представя, че в тялото ми се крие нужната за засилката енергия…

Край черния от железни примеси пясък до Стария бункер семейство с куче си прави пикник; други тичат за разгрявка, а аз гледам да се почистя колкото може по-бързо от засъхналата луга, с която бях заменила смолистата тиня. Може би трябваше да потърпя още малко, но концентрираният солеви разтвор бе проникнал в дълбоко в порите и кожата на изподраната ми ръка започна да „дърпа” непоносимо. Реших, че терапията си е свършила своето – кракът ми също се чувстваше по-добре вече без ластичен бинт – и поех обратно през започналата да захладнява вода на Канала.

Слънцето вече не грее напреки, а косо и брегът се смрачава леко от сенките на заграждащите го хълмчета – даже успявам да „щракна” собствената си сянка, докато освобождавам място за заснемане на излитащ на метри от мен делта-планерист. Явно нищо не бе в състояние да прекърши мерака на авантюристите: преди ден двама опитни летци се бяха разбили край Севлиево със самоделна машина поради внезапна техническа неизправност…

Сърдечно се сбогувам с Лятото в навечерието на декември, защото няма нищо по-ценно от неочаквано дарените мигове топлина и светлина пред прага на Зимата. Допълнено със снимки и кратки впечатления от 26.12.2009 - Бункера.

---

[1] не съм си взела катерачните еспадрилки и едва сега усещам какво е да ти пречат прекалено „свободните носове” на маратонките, които са ми по мярка, а не два номера по-малки, както се изисква за добро сцепление с почти невидимите „стъпки” в ронливия камък

 

 

Околностите на Карандила

400-годишни буки

Природна красота и битова мизерия

След като вчера за 4 часа взех зелената маркировка към Даулите (без скучната образователна част) през Калоянови кули и най-различни типове горски масиви: от млади, но коварно гъсти фиданки, през красиви смесени (широколистно-борови) гори до вековни, почти непроходими гъсталаци като Моллова кория, днес реших да поема по жълто-бялата маркировка, която се разделяше със зелената край в. Архангел и се виеше около по-известните каменисти образувания и върхари в района.

Набързо разгледах на картата дългия, симетрично криволичещ маршрут през Хайдушки извор, Песченик и прилежащата му пещера, скалния феномен Бъчвата и евентуално (ако ми стигнеха силите и времето) Еньова булка, и нетърпеливо хукнах по първата изпречила се пред погледа ми ЧИСТО ЖЪЛТА маркировка,[1] защото бяхме правили снимки с майка ми и Иси край езерото и това ми бе „изяло” половин час, който трябваше да наваксам. Лифтаджиите според сигурни хора слизаха с последен курс в 16.30 за Сливен, въпреки обявеното работно време до 18ч., така че Мая ме предупреди най-късно в 15ч. да съм на станцията Миролио, където бяхме отседнали: близо час пеша да лифта, за да не се рискува по преките черни пътечки към въжената линия (понякога без изход от новозастроени постройки, внезапно изникнали зли псета или направо заградени от алчни „инвеститори”)… Обещах ѝ да съм точна и я помолих още веднъж да ми има доверие, след като вчера все пак се бе притеснила щом взело да притъмнява към 19 ч. А аз ѝ бях дала дума да се върна до стъмване и в 19.10 бях на станцията, независимо какво коства тичането по стръмните каменисти ровини на изранените ми нозе: с мускулната треска толкова свикнах от първите опити в скалното катерене, че въобще не я броя – всеки път достигам до най-тежката степен, несравнима с предишните, но се оказва, че пак може да има „от зле по-зле”: явно в тази област печалната равносметка е, че личният „рекорд” предполага  неограничени възможности за подобрение…За GSM-обхват и дума не можеше да става, така че не ѝ оставаше друго, освен да чака, разчитайки на честната ми дума, колкото и да не исках да я тревожа излишно.

Оказа се, че слизам по-най непривлекателния и стръмен път[2] към Моллова кория, което за съжаление констатирах след маратонско спускане при доста тежки условия и още по-трудно обратно изкачване в тръс насред усилващата се жега в 11 часа, което общо „погълна” още 30 мин. от скъпоценното време и два пъти повече от изтощените ми до предел снощи и не напълно възстановени физически ресурси. Единствената награда за човек с компания бе новичкият заслон край поточе с чучур (белег, че водата е питейна) след най-стремителното спускане посред непроходими дебри: стръмна падина, където се срещаха зелената и чисто жълтата маркировки. Имаше огнище и дървена маса със скамейки, които изглеждаха почти пародийно на това място, но поне не ги бяха изпочупили и замърсили като беседките край почивните станции…След кратка почивка потеглих нагоре, тъй като не планирах да изкарам нощта там, макар да си струваше да се усамотя за ден-два на такова магично място с добър събеседник, който и да ме топли нощем на твърдите нарове, когато се уморя да поддържам огъня и реша да се отпусна в прегръдката на Морфей…

Не ми стигна вчерашното „разгряващо” пробягване на 6-часов туристически маршрут за почти два пъти по-кратко време, ами и до късно предната вечер брах сухи цветя и от малкото билки, които открих по тези места благодарение на ценните умения да ги разпознавам, предадени ми от София (наред с безценните уроци по старокитайски на вилата ѝ в Горни Окол в началото на месеца). Естествено в проскубаната мащерка тук нямаше и помен от омайния дъх на рилската лековита трева; преобладаваше черният бъз и дивият пелин, тук-таме се срещаха бял равнец и ароматни диви карамфилчета; дренки, трънки, шипки, както и някакъв странен за мен или може би недозрял глог… Привечер на връщане от хотела, където единствено имаше покритие за мобилните телефони, за пореден път се убедих колко бързо се спуска нощта в планината: след половинчасов сумрак с доста добра видимост внезапно падна пълен мрак и единствено над короните на вековните борове просветваха мастилено-синкави късове небе, осеяно с гигантски за възприятията на градския човек звезди, ослепително ярки и хипнотично трепкащи там някъде в безкрая…

Сред непрогледната чернилка все пак забелязах нещо да лази предпазливо в тревите малко по-надолу от станцията, но доста далеч от езерото и първо помислих, че може би е костенурка, а като го осветих леко разбрах, че е доста едра жаба; затова днес реших да обърна по-голямо внимание на защитените животни от еко-таблата в кът „Кълвача”. При вчерашните ми „набези” вдън гори се натъкнах на огромни охлюви (даже взех една празна черупка за Иси), а разтревожени сврачи крясъци, романтично гълъбово гукане и ритмични почуквания на кълвачи си бяха нещо обичайно дори в по-големите градски паркове…Добре че единият от двата огромни бора, които красяха фасадата на станцията, заедно с разкошни преплетени буки-столетници, се извисяваше точно пред нашата стая на последния етаж, за да се радваме на компанията на обитаващата ги катеричка.

Успях да заснема искрящо-синьо водно конче върху бяло цветче край езерото и някои от многото плашливи гущерчета, които се шмугваха през краката ми в песъчливите участъци и бързаха да се скрият в скалните процепи…Един от по-смелите мини-дракони, явно поопитомен, защото го срещнах по стълбите към бистро „Айгер”, даже ми изнесе импровизиран урок по лов на мушици, за които стремително се хвърляше във въздуха с грациозен подскок… Най-много и причудливи обаче бяха пеперудите: от миниатюрни синкави и червеникави красавици през средни сребристо-кафяви с прелестно удължени долни крилца до едри жълти екземпляри с масленозелени „очи” по крилата.

Истински разкош за сетивата се оказа любовният синхрон на една пеперудена двойка, кацаща и прелитаща от стрък на стрък в пълна хармония… Докосваха антенките и предните си крачка напълно съгласувано и ритмично, гонеха се в яркосиньото небе като палави деца, а червените кръгове на тъмните им крилца се оглеждаха в гладката езерна повърхност…Симетричните пърхания и шеметния танц на летящите влюбени ми поднесоха изключителен, но мимолетен спектакъл, сякаш за да подсилят илюзията за трудно постижимо съвършенство насред проблясването на мига…И преди усещането за приказен свят да ме е напуснало, се оказва че ме чака още една приятна изненада, докато потъна в усойния и влажен пещерен въздух на Бъчвата.

След поредния завой на стръмно лъкатушещата по скалните ръбове пътека изведнъж дъхът ми спира от неочаквана гледка: от недрата на последния каменист масив преди навлизане в гората блика вода, бистра като сълза на младенец…Но не изворчето ме впечатлява толкова (районът изобилства от Хайдушки и тем подобни аязма: лековитият Кушбунар е на метри от станцията ни), а перфектните очертания на женска утроба, издълбана от тънката бълбукаща струя. След няколкоминутно съзерцание в захлас и поредица снимки – бледи копия на невероятното усещане, което вдъхваше това поразително място, се зачудих, без да мога дори интуитивно[3] да разреша дилемата: естествено издълбан вулвоподобен процеп или уникално древнотракийско светилище? Имитацията на влагалище бе наистина съвършена. Останах за отдих колкото можех повече (с оглед на все по-оскъдното време, което имах) в напразни опити за медитация – някои ‘екзистенциални’ тревоги не ми даваха покой тези дни…После отново се втурнах в бяг.

Обикалях невероятни по мащаби оврази, повлекли надолу столетни дървеса с коренищата – върхът бе прорязващия тишината рев на моторна резачка, съпроводена с викове на според мен недопустими на това място дървосекачи: надали бе санитарна сеч, щом товареха камион, вместо да оставят „материала” на естествено гниене, както е редно в резервата…Подобието на пътечка се виеше незабележимо по ръба на стръмни и почти непроходими от свличанията след последните порои сипеи – стара гора, в която царящата разруха повлича и малкото удържащи хълма камънаци надолу в няколкостотин-метровата бездна…

Едва тази година разбрах колко много рекички и потоци прорязват района – миналото лято всичко бе пресъхнало, а сега непрекъснато ги пресичах, къде по мъхести камъни, къде по специално положени за целта дървета, а някъде преджапвах скритата под буковата шума лепкава тиня… Подножието на гигантски дъб бе превърнато в сърцевидна хралупа от подяждащата го вода, която сякаш извираше от дървесната недра. Дори малкото едва забележими млади дървета, маркиращи маршрута, бяха съборени (и то на решаващи за ориентацията места) – открих едно от тях, но в никакъв случай не бях сигурна за посоката при липсата на видимост за друго в радиус от стотина метра. Направих рисково опитно спускане по свлачище в напразна надежда да намеря възможно продължение, след като нагоре не открих нищо проходимо, но последва опасно петметрово изсуркване към пропастта след няколко поредни подхлъзвания… Накрая твърде голямата вероятност да пропадна в стръмнината окончателно охлади ентусиазма ми[4] и благоразумието, подпомогнато от притискащото ме време, надделя…

Някакъв щур старчок с псевдоним Горл бе издълбал едни от най-внушителните дъбове, за да обяви, че е минал оттам през 1989 г. на 55-годишна възраст[5] и бе повторил цялата операция на следващата година, добавяйки, че вече е на 56 (сякаш ние не можем да смятаме, да не говорим, че едва ли това интересува някого, освен самия драскач). По-благодарна бях на незнайните залутани като мен бродяги, завързали късче от старата си дреха на кръстопътни места с незабележима маркировка, където лесно можеш да се подведеш (неведнъж по-привлекателният път се оказваше неводеща никъде псевдо-пътека)…Даваше ми кураж и мисълта, че вече нетърпеливо ме очаква Иси, „изкачил” във въображението си Халката, Сливенските скални Комини и други варовикови образувания, издигащи се от дъното на някогашното море, след чието оттегляне се бяха оформили тия природни чудеса. На пръв поглед внушителните скали, които почти докосвахме при качването с лифта, на шестгодишното ми синче му се виждаха лесни – а в действителност се оказваха много ронливи шисти, невъзможни дори за боулдъринг,[6]  „Хубав ден, човек!” и „Природата те обича” – с тези ободряващи надписи на гърба на лифтовите седалки ме изпрати този чуден ден, зареждайки ме с така нужния за предстоящия възстановителен период тонус[7]…                                                                              

---

[1] за която въобще не си давах сметка в началото, че е различна от жълто-бялата: то не че и на инфо-таблото въпросната решаваща разлика си личеше, както констатирах впоследствие…

[2] но може би и пряк, защото не виждам друг смисъл - наред с „усвояването” на евро-фондовете - от съществуването на подобен убийствен туристически маршрут, който, както се потвърди по-късно, е неизползваем и вече занемарен – не личеше дори подобие на пътека из непроходимите шубраци: непрекъснато се натъквах на паяжини там, откъдето се очакваше да се промушвам според вече поизличената маркировка по дървесната кора в бледожълто, която почти се сливаше със слънчевите петна от случайно пролазили лъчи под короните на дебелите дъбове и буки

[3] без да имам нужното знание

[4] въпреки че никак не обичам да се отказвам и вместо да зарежа трудностите по средата, неизменно се връщам, докато не доведа до успешен край започнатото: така ще постъпя и този път, но ще потърся веща подкрепа

[5] по-често се натъквах на женски имена, изрязани с ножка от влюбени младежи

[6] „паякообразно” обхождане на сравнително ниски и безопасни при евентуално падане терени – с кръстосана смяна на ръцете и редуване на стъпките или свободно хоризонтално траверсиране

[7] въпреки силната умора и болка от физическите свръхусилия, която отшумява, за да отстъпи място на красивия спомен

Привет

Чета си за млад италиански ентусиаст от китайски произход - Паул Ши'и Сяо, който разказва за съвместния си опит с Хайдегер за превод на текста на Лаодзъ 道德经 (Даодъдзин) на вилата му в Todtnauberg през лятото на 1946г.  Единственото документално свидетелство за това начинание, ако не се броят очакваните от Сяо позовавания в бележките Nachlass и препратката към 道 (дао) в лекцията Die Technik und die kehre (където се говори, че всякакъв тип доказателства за съществуването на Бог - онтологическо, космологическо, телеологическо, етическо и т. н. са толкова неоснователни, колкото и опитите да се номинира неизразимото ДАО), си остава следното преведено от Хайдегер двустишие по тълкуванието, което Сяо дава на йероглифите от фрагмента - "Кой може да пребивава в неподвижност и да задвижва нещата по Пътя към тяхната осветеност? Кой е в състояние чрез покоя да извика нещото към поява? Дао-то на Небето."

Иронията е, както разказва самият Сяо, че терминологичният педантизъм, безкрайни питания и опити за осветляване на подвъпросните места, както и някои пояснителни "вметки" в типично Хайдегеров стил, постепенно разколебават амбициозния, но и праволинеен китайски преводач. Някои етически дилеми около личността на Хайдегер, които вълнуват европейските хуманисти като Г. Марсел по онова време, още повече усложняват комуникативния процес, както и безкрайните разисквания на Хайдегер ("твърде прецизното по своето естество Хайдегерово мислене" по думите на Сяо и удивителните очи, които "сякаш СЛУШАТ с пронизващ поглед".

Така или иначе, се добавя и дилемата дали Сяо да приеме примамливите предложения да изнася лекции за Срещата на китайското мислене и Запада из Европа следващото лято (по същото време, когато се очакват съботните занимания с текста на Лаодзъ във вилата на Хайдегер да продължат) и въпреки, че младият преводач се блазни от евентуалната сензация на бъдещия съвместен превод, явно с цялостното си излъчване е внушавал разколебаност (която внимателен наблюдател като Хайдегер несъмнено е доловил). Следващото лято (на 1947) г. Сяо не получава покана за продължаване на съвместната работа, а само любезно кратко писмо от Хайдегер с негов собствен превод на горецитираните фрагменти от Даодъдзин, които преди това Сяо прецизно му е калиграфирал с оригиналните китайски знаци. 

При по-късен техен разговор по друг повод и приканване от страна на трето лице това потенциално плодотворно сътрудничество да продължи, Хайдегер сочи недвусмислено към г-н Сяо и с тънка усмивка заявява, че въпросът трябва да бъде отправен към вего, защото всъщност той се е отказал от начинанието. И аз, както вероятно и Сяо (самият той не без опасения от изопачаване), се питам как ли би изглеждала китайската канонична класика, пре-ведена по пътеките на Хайдегеровото запитващо ревитализиране?