Околностите на Карандила

400-годишни буки

Природна красота и битова мизерия

След като вчера за 4 часа взех зелената маркировка към Даулите (без скучната образователна част) през Калоянови кули и най-различни типове горски масиви: от млади, но коварно гъсти фиданки, през красиви смесени (широколистно-борови) гори до вековни, почти непроходими гъсталаци като Моллова кория, днес реших да поема по жълто-бялата маркировка, която се разделяше със зелената край в. Архангел и се виеше около по-известните каменисти образувания и върхари в района.

Набързо разгледах на картата дългия, симетрично криволичещ маршрут през Хайдушки извор, Песченик и прилежащата му пещера, скалния феномен Бъчвата и евентуално (ако ми стигнеха силите и времето) Еньова булка, и нетърпеливо хукнах по първата изпречила се пред погледа ми ЧИСТО ЖЪЛТА маркировка,[1] защото бяхме правили снимки с майка ми и Иси край езерото и това ми бе „изяло” половин час, който трябваше да наваксам. Лифтаджиите според сигурни хора слизаха с последен курс в 16.30 за Сливен, въпреки обявеното работно време до 18ч., така че Мая ме предупреди най-късно в 15ч. да съм на станцията Миролио, където бяхме отседнали: близо час пеша да лифта, за да не се рискува по преките черни пътечки към въжената линия (понякога без изход от новозастроени постройки, внезапно изникнали зли псета или направо заградени от алчни „инвеститори”)… Обещах ѝ да съм точна и я помолих още веднъж да ми има доверие, след като вчера все пак се бе притеснила щом взело да притъмнява към 19 ч. А аз ѝ бях дала дума да се върна до стъмване и в 19.10 бях на станцията, независимо какво коства тичането по стръмните каменисти ровини на изранените ми нозе: с мускулната треска толкова свикнах от първите опити в скалното катерене, че въобще не я броя – всеки път достигам до най-тежката степен, несравнима с предишните, но се оказва, че пак може да има „от зле по-зле”: явно в тази област печалната равносметка е, че личният „рекорд” предполага  неограничени възможности за подобрение…За GSM-обхват и дума не можеше да става, така че не ѝ оставаше друго, освен да чака, разчитайки на честната ми дума, колкото и да не исках да я тревожа излишно.

Оказа се, че слизам по-най непривлекателния и стръмен път[2] към Моллова кория, което за съжаление констатирах след маратонско спускане при доста тежки условия и още по-трудно обратно изкачване в тръс насред усилващата се жега в 11 часа, което общо „погълна” още 30 мин. от скъпоценното време и два пъти повече от изтощените ми до предел снощи и не напълно възстановени физически ресурси. Единствената награда за човек с компания бе новичкият заслон край поточе с чучур (белег, че водата е питейна) след най-стремителното спускане посред непроходими дебри: стръмна падина, където се срещаха зелената и чисто жълтата маркировки. Имаше огнище и дървена маса със скамейки, които изглеждаха почти пародийно на това място, но поне не ги бяха изпочупили и замърсили като беседките край почивните станции…След кратка почивка потеглих нагоре, тъй като не планирах да изкарам нощта там, макар да си струваше да се усамотя за ден-два на такова магично място с добър събеседник, който и да ме топли нощем на твърдите нарове, когато се уморя да поддържам огъня и реша да се отпусна в прегръдката на Морфей…

Не ми стигна вчерашното „разгряващо” пробягване на 6-часов туристически маршрут за почти два пъти по-кратко време, ами и до късно предната вечер брах сухи цветя и от малкото билки, които открих по тези места благодарение на ценните умения да ги разпознавам, предадени ми от София (наред с безценните уроци по старокитайски на вилата ѝ в Горни Окол в началото на месеца). Естествено в проскубаната мащерка тук нямаше и помен от омайния дъх на рилската лековита трева; преобладаваше черният бъз и дивият пелин, тук-таме се срещаха бял равнец и ароматни диви карамфилчета; дренки, трънки, шипки, както и някакъв странен за мен или може би недозрял глог… Привечер на връщане от хотела, където единствено имаше покритие за мобилните телефони, за пореден път се убедих колко бързо се спуска нощта в планината: след половинчасов сумрак с доста добра видимост внезапно падна пълен мрак и единствено над короните на вековните борове просветваха мастилено-синкави късове небе, осеяно с гигантски за възприятията на градския човек звезди, ослепително ярки и хипнотично трепкащи там някъде в безкрая…

Сред непрогледната чернилка все пак забелязах нещо да лази предпазливо в тревите малко по-надолу от станцията, но доста далеч от езерото и първо помислих, че може би е костенурка, а като го осветих леко разбрах, че е доста едра жаба; затова днес реших да обърна по-голямо внимание на защитените животни от еко-таблата в кът „Кълвача”. При вчерашните ми „набези” вдън гори се натъкнах на огромни охлюви (даже взех една празна черупка за Иси), а разтревожени сврачи крясъци, романтично гълъбово гукане и ритмични почуквания на кълвачи си бяха нещо обичайно дори в по-големите градски паркове…Добре че единият от двата огромни бора, които красяха фасадата на станцията, заедно с разкошни преплетени буки-столетници, се извисяваше точно пред нашата стая на последния етаж, за да се радваме на компанията на обитаващата ги катеричка.

Успях да заснема искрящо-синьо водно конче върху бяло цветче край езерото и някои от многото плашливи гущерчета, които се шмугваха през краката ми в песъчливите участъци и бързаха да се скрият в скалните процепи…Един от по-смелите мини-дракони, явно поопитомен, защото го срещнах по стълбите към бистро „Айгер”, даже ми изнесе импровизиран урок по лов на мушици, за които стремително се хвърляше във въздуха с грациозен подскок… Най-много и причудливи обаче бяха пеперудите: от миниатюрни синкави и червеникави красавици през средни сребристо-кафяви с прелестно удължени долни крилца до едри жълти екземпляри с масленозелени „очи” по крилата.

Истински разкош за сетивата се оказа любовният синхрон на една пеперудена двойка, кацаща и прелитаща от стрък на стрък в пълна хармония… Докосваха антенките и предните си крачка напълно съгласувано и ритмично, гонеха се в яркосиньото небе като палави деца, а червените кръгове на тъмните им крилца се оглеждаха в гладката езерна повърхност…Симетричните пърхания и шеметния танц на летящите влюбени ми поднесоха изключителен, но мимолетен спектакъл, сякаш за да подсилят илюзията за трудно постижимо съвършенство насред проблясването на мига…И преди усещането за приказен свят да ме е напуснало, се оказва че ме чака още една приятна изненада, докато потъна в усойния и влажен пещерен въздух на Бъчвата.

След поредния завой на стръмно лъкатушещата по скалните ръбове пътека изведнъж дъхът ми спира от неочаквана гледка: от недрата на последния каменист масив преди навлизане в гората блика вода, бистра като сълза на младенец…Но не изворчето ме впечатлява толкова (районът изобилства от Хайдушки и тем подобни аязма: лековитият Кушбунар е на метри от станцията ни), а перфектните очертания на женска утроба, издълбана от тънката бълбукаща струя. След няколкоминутно съзерцание в захлас и поредица снимки – бледи копия на невероятното усещане, което вдъхваше това поразително място, се зачудих, без да мога дори интуитивно[3] да разреша дилемата: естествено издълбан вулвоподобен процеп или уникално древнотракийско светилище? Имитацията на влагалище бе наистина съвършена. Останах за отдих колкото можех повече (с оглед на все по-оскъдното време, което имах) в напразни опити за медитация – някои ‘екзистенциални’ тревоги не ми даваха покой тези дни…После отново се втурнах в бяг.

Обикалях невероятни по мащаби оврази, повлекли надолу столетни дървеса с коренищата – върхът бе прорязващия тишината рев на моторна резачка, съпроводена с викове на според мен недопустими на това място дървосекачи: надали бе санитарна сеч, щом товареха камион, вместо да оставят „материала” на естествено гниене, както е редно в резервата…Подобието на пътечка се виеше незабележимо по ръба на стръмни и почти непроходими от свличанията след последните порои сипеи – стара гора, в която царящата разруха повлича и малкото удържащи хълма камънаци надолу в няколкостотин-метровата бездна…

Едва тази година разбрах колко много рекички и потоци прорязват района – миналото лято всичко бе пресъхнало, а сега непрекъснато ги пресичах, къде по мъхести камъни, къде по специално положени за целта дървета, а някъде преджапвах скритата под буковата шума лепкава тиня… Подножието на гигантски дъб бе превърнато в сърцевидна хралупа от подяждащата го вода, която сякаш извираше от дървесната недра. Дори малкото едва забележими млади дървета, маркиращи маршрута, бяха съборени (и то на решаващи за ориентацията места) – открих едно от тях, но в никакъв случай не бях сигурна за посоката при липсата на видимост за друго в радиус от стотина метра. Направих рисково опитно спускане по свлачище в напразна надежда да намеря възможно продължение, след като нагоре не открих нищо проходимо, но последва опасно петметрово изсуркване към пропастта след няколко поредни подхлъзвания… Накрая твърде голямата вероятност да пропадна в стръмнината окончателно охлади ентусиазма ми[4] и благоразумието, подпомогнато от притискащото ме време, надделя…

Някакъв щур старчок с псевдоним Горл бе издълбал едни от най-внушителните дъбове, за да обяви, че е минал оттам през 1989 г. на 55-годишна възраст[5] и бе повторил цялата операция на следващата година, добавяйки, че вече е на 56 (сякаш ние не можем да смятаме, да не говорим, че едва ли това интересува някого, освен самия драскач). По-благодарна бях на незнайните залутани като мен бродяги, завързали късче от старата си дреха на кръстопътни места с незабележима маркировка, където лесно можеш да се подведеш (неведнъж по-привлекателният път се оказваше неводеща никъде псевдо-пътека)…Даваше ми кураж и мисълта, че вече нетърпеливо ме очаква Иси, „изкачил” във въображението си Халката, Сливенските скални Комини и други варовикови образувания, издигащи се от дъното на някогашното море, след чието оттегляне се бяха оформили тия природни чудеса. На пръв поглед внушителните скали, които почти докосвахме при качването с лифта, на шестгодишното ми синче му се виждаха лесни – а в действителност се оказваха много ронливи шисти, невъзможни дори за боулдъринг,[6]  „Хубав ден, човек!” и „Природата те обича” – с тези ободряващи надписи на гърба на лифтовите седалки ме изпрати този чуден ден, зареждайки ме с така нужния за предстоящия възстановителен период тонус[7]…                                                                              

---

[1] за която въобще не си давах сметка в началото, че е различна от жълто-бялата: то не че и на инфо-таблото въпросната решаваща разлика си личеше, както констатирах впоследствие…

[2] но може би и пряк, защото не виждам друг смисъл - наред с „усвояването” на евро-фондовете - от съществуването на подобен убийствен туристически маршрут, който, както се потвърди по-късно, е неизползваем и вече занемарен – не личеше дори подобие на пътека из непроходимите шубраци: непрекъснато се натъквах на паяжини там, откъдето се очакваше да се промушвам според вече поизличената маркировка по дървесната кора в бледожълто, която почти се сливаше със слънчевите петна от случайно пролазили лъчи под короните на дебелите дъбове и буки

[3] без да имам нужното знание

[4] въпреки че никак не обичам да се отказвам и вместо да зарежа трудностите по средата, неизменно се връщам, докато не доведа до успешен край започнатото: така ще постъпя и този път, но ще потърся веща подкрепа

[5] по-често се натъквах на женски имена, изрязани с ножка от влюбени младежи

[6] „паякообразно” обхождане на сравнително ниски и безопасни при евентуално падане терени – с кръстосана смяна на ръцете и редуване на стъпките или свободно хоризонтално траверсиране

[7] въпреки силната умора и болка от физическите свръхусилия, която отшумява, за да отстъпи място на красивия спомен